Аудио на статията можете да слушате ТУК.
От самото раждане родителите започват да полагат грижи за децата си, без които те не биха могли да оцелеят – и физически, и психически. Децата попадат в опасни ситуации и това изисква вниманието на родителите. Как родителите трябва да предпазват детето? Трябва ли да дават свобода, да изказват похвали, да наказват? Как се възпитава компетентно и самостоятелно дете? И въпреки, че никой не иска да е лош родител и да отгледа страдащо дете, стилът на възпитание може да причини много болка, отчаяние, несигурност, отчужденост, враждебност и по трагичен начин да се отрази на целия живот. (повече подробности има в статиите ми, посветени на психосоциалното развитие на детето по периоди)
Стилът на възпитание, който родителите владеят и прилагат, играе ключова роля в оформянето на личността, поведението и емоционалното здраве на децата. Съществуват три основни стила на възпитание, дефинирани още през 60-те години от психолога Даяна Баумринд: авторитарен, авторитетен и либерален. Всеки от тях има различен подход към дисциплината, комуникацията, очакванията и подкрепата. Разглеждайки тези стилове, ще се опитам да изясня техните предимства, недостатъци и дългосрочните последици за развитието на децата.
1. Авторитарен стил на възпитание (наричам го Хитлеризъм)
Авторитарните родители са строги, изискващи и обикновено не толерират отклонение от правилата. Стигат дори до насилие и жестокост. Те поставят високи стандарти и очакват безусловно подчинение. Комуникацията е еднопосочна – от родителя към детето – с минимално обяснение на правилата или проявена емпатия. Тоест детето не бива изслушвано, мнението му, ако въобще му е позволено да го изрази, няма никаква стойност и бива отхвърлено, омаловажено. Желанията му често биват пренебрегвани, осъждани, критикувани, осмивани. Няма емоционална близост между родителя и детето. Детето се приема като собственост.
Пример за авторитарен подход е родителят да накаже детето за слаба оценка или палава постъпка без да се интересува от причините или чувствата на детето. Авторитарен подход е и когато родителят избира всички дейности на детето – спорт, уроци, хобита, дори приятелите му, без въобще да се интересува от мнението му. Използването на заплахи, емоционални изнудвания тип „няма да те обичам, ако…“ също са признаци за авторитарен подход.
Децата, расли в авторитарно възпитание от една страна развиват самодисциплина, спазват правилата и обръщат внимание на йерархията, достигат високи академични постижения поради натиска и очакванията на родителите, но вече знаем, че всяка крайност вреди. Твърде упоритата дисциплина води до липса на гъвкавост в решения и поведение, непроменяемост, упоритост, граничеща буквално с отказ от реалността. Всичко това води до повишена тревожност, тъй като постигането на поставената цел се преживява като „на всяка цена“. Например детето има изпити: учи дни и нощи наред, не си позволява почивка, игри, срещи с приятели, съответно в някакъв момент започва да страда – и физически, и ментално, и емоционално. Губи баланса между ангажиментите и удоволствията.
Когато, обаче, си свикнал да се подчиняваш на външните изисквания почти безпрекословно, няма как да формираш самоувереност, точно поради отнетите ти лични избори, поради отнетото ти право сам да поемаш отговорност за решенията си и да носиш сам последствията. Така че тези деца, а в последствие възрастни, често страдат от малоценност и недостатъчно адекватни социални умения. Формират се т.нар. пийпъл плийзъри – угодническо поведение за сметка на здраво заявяване на собствените потребности и неумение за адекватна конфронтация. Тези деца, научени да мерят себе си и любовта чрез постижения и послушание, развиват страх от провал и стремеж към див перфекционизъм. (виж статията ми за перфекционизма). „Мир да има“ е друго формирано от авторитаризъм житейско убеждение, което масово води хората в кабинетите ни, „преклонената глава сабя не я сече“ и т.н. Не казвам, че трябва да се избиваме по улиците, нека не разсъждаваме в крайности (виж статията ми за агресията). Който избягва „войната“ навън, започва да я води вътре в себе си.
Не по-малък проблем при авторитарно възпитаваните деца е трудността в изграждането на здравословни емоционални връзки. Когато емоционалните ти потребности и чувствата ти са били незачитани, отхвърляни, осмивани (що ревеш за една спукана топка) и потискани от родителите, няма как да създадеш адекватна емоционална връзка, просто защото не си научен как.
Свръхконтролът от страна на авторитарните родители понякога води до бунт, включително лъжи като защитна реакция на прекалените изисквания и родителска намеса. Когато знаеш, че всеки твой стремеж и желание вероятно ще бъде осъден като недобър, безсмислен, опасен и т.н. ти се налага да лъжеш, за да постигнеш своето.
Затова, когато ви каже някой „Остави го, тийнейджър е, нормално е да се бунтува и да прави глупости“, веднага трябва да ви светне лампичката, че там зад това дете стои или стоят едни родители, които или го контролират твърде много, пречейки му да развие идентичност и самостоятелност и пренебрегват мнението му, или не зачитат емоционалните му нужди, омаловажавайки проблемите му в отношенията с връстниците например, или налагат противоречиви правила и свирепи наказания, а често и всичко това заедно. Уважаваното, зачитаното, чутото дете НЕ се бунтува в пубертета! Смазаното от правила и контрол също може да не се бунтува…
За да понижите своята авторитарност, ако се откривате главно тук, обяснявайте правилата, детето трябва да разбере „защо“, а не типичното „Защото така съм казал/а“. Детето е личност, дължите му обяснение. Не го възпитавайте в прекалено покорство, детето ви не е родено да обслужва и слугува на другите. Вслушвайте се в мнението му, покажете му, че неговите чувства имат значение. Само така ще изградите един емоционално зрял индивид. Всички знаем, че физическата възраст често не отговаря на психоемоционалната зрялост. Само зрял емоционално човек може да има здрави човешки отношения и да създава стабилни връзки. Не съдете целия човек по една негова постъпка: различно е да кажете, че не одобрявате конкретна постъпка на детето спрямо това да го наречете „лошо дете“ – едното оценява постъпката, другото – цялата детска личност. Боят и системните крясъци като „възпитателно“ средство не мисля, че въобще трябва да коментирам. Така не възпитавате, а плашите… създавате един страхлив човек, който ще прекара живота си в страх от какво ли не. Или в другия случай създавате бъдещ насилник. С две думи: задължение на родителите е да отработват дефицитите и агресиите си.
Ето типични изречения, които един родител с авторитарен стил може да използва:
- „Правиш каквото ти казвам, без да питаш защо.“
- „Докато живееш в този дом, ще правиш каквото ти казвам.“
- „Не ме интересува как се чувстваш – правилата са си правила.“
- „Аз съм родителят, ти си детето – слушаш и толкова.“
- „Ако не ме послушаш, ще има наказание.“
- „Няма ‘не мога’ – ще го направиш.“
- „Не ми отговаряй!“
- „Не ме интересува какво искат другите деца – ти ще правиш това, което аз кажа.“
- „Спри да плачеш, няма за какво.“
- „Ще го направиш веднага – не ми се обяснявай.“
2. Авторитетен стил на възпитание
Това е най-балансираният и ефективен стил. Авторитетният родител е едновременно ангажиран, осъществява контрол, но е и подкрепящ, зачита емоционалните потребности на детето, разговаря с него и се вслушва в мнението му. Тоест поставя ясни граници и правила, но също така е открит за диалог, обяснява причините зад изискванията и уважава индивидуалността на детето.
Например когато детето се държи неподходящо, родителят казва: „Разбирам, че си ядосан, но не е редно да удряш. Искаш ли да поговорим какво те ядоса?“. Когато трябва да се избере извънучебна дейност, родителят първо пита детето за неговите предпочитания, след което обсъждат вариантите. Когато детето направи грешка, авторитарният родител би се скарал, осъдил и т.н., авторитетният би подкрепил детето: „Всеки греши. Това е възможност да се научиш на нещо ново“
Детето, отглеждано предимно в авторитетен стил на възпитание, се отличава с добро самочувствие и емоционална стабилност, развита самодисциплина и способност за саморегулация (тоест самодисциплина, но не на всяка цена, не до изтощителна крайност). Общува свободно и се адаптира достатъчно бързо и качествено към нови хора и ситуации, тъй като не е расло в страх от критика. Развива едновременно и независимост, и уважение към границите.
Бъдете последователни – децата се нуждаят от яснота. Съзнанието обича реда. Задавайте въпроси и слушайте внимателно, за да насърчавате открит диалог без страх. Поощрявайте самостоятелността в рамките на разумни граници.
Ето как същите изречения биха звучали в авторитетен възпитателен стил:
- „Ще ти обясня защо е важно да направиш това – искам да разбереш, не просто да се подчиниш.“
- „Докато си у дома, има определени правила, които ни помагат да живеем спокойно заедно. Това е и твоят дом, ти също носиш отговорност за него“
- „Разбирам, че ти е трудно, но има причина да държа на това правило. Хайде да поговорим за него.“
- „Аз съм отговорен да те напътствам понякога – ще взема решението, но ми е важно да чуя какво мислиш. Ако решението ми не ти харесва, ще ти обясня защо го взимам“
- „Ако избереш да не спазиш правилото, ще има последствие – не като наказание, а за да научиш нещо важно.“
- „Вярвам, че можеш да се справиш – ще ти помогна, ако имаш нужда.“
- „Разбирам, че си много ядосан в момента. Можеш да ми кажеш какво мислиш, но нека говорим спокойно и с уважение, без викове и обиди.“
- „Знам, че другите деца може да имат различни правила, но нашите отразяват това, което смятаме за правилно.“
- „Разбирам, че си разстроен – няма нищо лошо да поплачеш. До теб съм. После, ако искаш, ще се опитаме да решим проблема заедно.“
- „Важно е да го направиш сега – ще ти обясня защо това не може да чака.“
3. Либерален (пермисивен) стил на възпитание
Либералните родители най-често са топли, подкрепящи, но не могат да поставят твърди граници. Те рядко наказват, стремят се да избягват конфликти и позволяват на детето да взема почти всички решения самостоятелно, независимо от възрастта и зрелостта му, което е абсурдно, тъй като неподходящата за възрастта на детето отговорност му идва често непосилна и води до психоемоционални проблеми. Съзнанието обича реда, повтарям. Важно е да има структура, а не хаос. Хаосът плаши децата. Нека не бъркаме с хаос детското любопитство, разсейване на вниманието и разхвърляната стая например. Децата, особено най-малките, нямат преценка за реална опасност, наша работа е постепенно да ги научим на това.
Прекалено либералните родители позволяват почти всякакво поведение – например детето системно прекъсва разговора на възрастните, а родителят извинява това поведение с „той още е малък“. Родителят не налага вечерен час или правила с аргумента „нека сам разбере кога е прекалено“. Родителят купува непрекъснато каквото иска детето само и само „мир да има“, да не се тръшка детето, да не го разстрои и т.н. Абсолютно необходимо е детето да мине и през своите моменти на гняв, разочарование, фрустрации и т.н.
Въпреки позитивните аспекти като чувство на свобода и възможност за креативност при детето, либералните родители учат децата си през своето поведение, че светът се върти около тях и им е длъжен. Либерално отглежданото дете няма самодисциплина и саморегулация, липсва му уважение към авторитетите, затруднява се да спазва правила и граници.
Тези деца са склонни към импулсивно непремислено поведение и са емоционално нестабилни, избухливи, драматични. Отлагат поемането на отговорност. Огромният процент от набедените с диагнози като свръхактивни с дефицит на вниманието деца са всъщност разглезени, неструктурирани, недостатъчно контролирани свръхлиберално отглеждани деца.
Поставяйте ясни и конкретни граници по авторитетен начин – тоест без крясъци, наказания, критика и осъждане – свободата има нужда от рамка, иначе се превръща в хаос и слободия. Свобода означава човек сам да умее и да си налага ограничения… Неумението да се спираш не е свобода, напротив. Научете детето, че не винаги ще получава всичко и че това е нормално. Именно отлагането понякога на удоволствието ни прави зрели хора. Децата са тези, които искат близалката на момента. Животът показва, че най-често за да получиш удоволствие, трябва да вложиш труд и време.
Създайте рутини – вечерен ритуал, дневен режим, правила за използване на някои вещи и технологии, домашни задължения от рано, подходящи за възрастта му (в началото под формата на игра). Редът и яснотата внасят спокойствие в големия хаотичен за детето свят, учат го на устойчивост и му дават увереност.
Ето как същите изречения биха звучали в либерален стил:
- „Може би е добре да го направиш, но ти решаваш.“
- „Знам, че е наш дом, но не искам да те притискам – прави както решиш.“
- „Ако не ти харесва правилото, може би ще помислим да го променим.“
- „Ти също имаш право да решаваш – не искам да ти казвам какво да правиш.“
- „Не ми се иска да те наказвам – по-добре да избегнем неприятности.“
- „Ако не можеш, няма проблем – може би някой друг път ще стане.“
- „Добре, кажи ми каквото искаш – няма да ти се карам.“ (това е поведението на родителя по-скоро: детето крещи или обижда, родителят се прави, че всичко е наред.)
- „Ако другите деца го правят, сигурно няма проблем – щом ти харесва.“
- „О, милото ми… Не плачи, ще направим както искаш.“
- „Ще го направиш, когато се почувстваш готов – няма да те пришпорвам.“
4. Неангажиращ стил.
Има още един стил, който прилича на либералния стил поради отсъствието на правила, но се различава от него по топлината и вниманието към детето. Тук те липсват.Той е най-неблагоприятният за детето. Отсъстват каквито и да било взаимоотношения в семейството. Няма топлина и ангажираност както при либералния. Налице е една обща незаинтересованост към детето. Тези родители не се интересуват от живота и чувствата на децата си, те са емоционално откъснати и депресирани, нямат енергия за децата си. Тоест детето бива пренебрегнато – няма дори авторитарност като форма на ангажиране. Оставено е на произвола на съдбата с редки включвания от страна на родителя при особено сериозни ситуации.
Този стил на възпитание де факто засяга негативно всички аспекти на развитието – включително привързаността, емоционалните и социалните умения, самооценката и т.н. Често децата тук имат слаба емоционална саморегулация (като при либералния стил), трудности в училище, антисоциално поведение. Този тип деца смятат, че животът на родителите им е много по-важен от техния, нямат цели, не се чувстват значими. Стават неуправляеми и антисоциални, влизат в различни банди, просто за да бъдат важни за някого, посягат към вредни вещества.
Какви родители ще бъдат децата?
Ако родителят е авторитарен, детето ще бъде авторитарен или либерален родител (в опит да не причинява на децата си това, което на него му е причинявано някога, ще залитне в другата крайност). Възможно е и поради допълнителни житейски удари да се превърне в неангажиран родител.
Авторитетните родители възпитават деца, които вероятно ще бъдат авторитетни родители от своя страна.
Либералните родители ще формират деца, които по-късно ще бъдат също либерални или авторитарни (липсата на ред води до страх и хаос. Контролът е стратегия на личността да се справи с тревожността. Така че свръхконтролът (авторитарност) ще е начин да се справят със страховете, възникнали от либералността. Тоест от едната крайност ще отидат в другата)
Повечето родители смесват стиловете на възпитание според конкретните моменти, но като цяло някой от стиловете винаги преобладава. Също така в повечето случаи двамата родители се отличават помежду си по своя възпитателен стил. Например често при един авторитарен родител другият става свръхлиберален в опит да балансира семейната система.
Стилова разлика по някои отделни показатели:
Контрол: при авторитарния – тотален контрол; при авторитетния – адекватен контрол; при либералния и неглижиращия – липса на контрол.
Уважение: авторитарен – липса на уважение; авторитетен – уважение двустранно; либерален – уважение с превес на детето; неглижиращ – няма отношения въобще.
Емоционално зачитане: авторитарен – липса на емоционално зачитане; авторитетен – емоциите и на детето, и на родителя са важни; либерален – само емоциите на детето са важни (поведението е погрешно насочено към това детето да бъде улеснявано и задоволявано и да не изпитва отрицателни емоции)
Самочувствие: авторитарен – мачка самочувствието или изгражда такова у детето само на база постижения на всяка цена; авторитетен – гради адекватно самочувствие; либерален – създава илюзия за самочувствие (поради импулсивността и агресивността на детето отстрани изглежда сякаш то е самоуверено).
Самодисциплина: авторитарен – създава самодисциплина до крайности, до себеотрицание; авторитетен – гради адекватна самодисциплина, ползвана при нужда при качествено отсяване на приоритетите; либерален – не създава самодисциплина (налице е импулсивност и липса на саморегулация)
Темата е много обширна, а ситуациите – безброй. Препоръчвам обширно и много полезно четиво по въпроса с родителството: „ТУР – трениране на успешни родители“, д-р Томас Гордън. Още материали на тема родителство и възпитание можете да намерите във Възпитание и родителство.
Можете да запазите час за родителска консултация.