Ето ви тук една подкова. Който я сподели, целият вселенски келепир ще се изсипе върху него, разбира се без да си мръдне пръста… 🙂
И сега сериозно, няма да ограбвам никому надеждата, макар че знаем колко опасна дума може да бъде в психотерапията… Защото позитивното мислене без позитивни действия води до едно позитивно…нищо.
Ще си поговорим за извиненията, зад които се криеш от години. За отговорността и вината. За вторичните ползи от поведението на жертва…
Как да разпознаете човек в ролята на вечната жертва? С уговорката, че всички ние понякога го правим. Проблем е когато това се превърне в устойчив модел на живот и отношения. Както винаги – въпрос на доза.
1. Прехвърлят отговорността на външни фактори – назовано с финтифлюшки, може да се опише като външен локус на контрола. На тези хора винаги някой друг им е виновен – политиците, съдбата, партньора, кучето на съседа…
2. Бягат от отговорност – няма градивни действия. Опасното не е толкова, че все някой друг им е виновен, а че този фокус ги лишава от възможността да видят причините в себе си и да се задействат в нова посока, за да решат проблема.
3. Фокусират се върху негативното през оплаквания, катастрофично мислене – тук често разказвам приказката за „Нероден Петко“.
4. Търсят съчувствие – винаги там е „горкия аз, все на мен ли“… без реално да искат да решат проблема. Съчувствието има своето място в отношенията ни към другите, но когато това е единственото, което отсрещната страна системно търси, започвате да се чувствате като една от Данаидите – пълните огромна бъчва с вода като ползвате съд с пробито дъно.
5. Пасивна агресия – през поведението си често ви вменяват вина, тъй като не умеят да заявяват нуждите си директно. Думам ти щерко, сещай се снахо. Или ви мълчат с дни – за да се почувствате виновни и отново да минете под техен контрол. В двете ми публикации за агресията и пасивната агресия обяснявам малко по-подробно.
6. Липсват им лични граници – често самите те се жертват, след това мълчаливо потъват в горчивина и негодувание. Предлагате им помощта си, те я отхвърлят, след което ви натякват, че никой не ги бръсне за…
Всяко наше поведение ни носи някакъв смисъл, полза, печалба. В психологията това явление го наричаме вторична полза. Какви са „облагите“ за човек в ролята на жертва?
1. Усещане за безопасност – ако не поема отговорност за нещата, няма как да се проваля или да бъда критикуван. В статията за Зоната на комфорта обяснявам за ученето през опит и грешка. Та грешки няма в този живот, или печелиш, или учиш.
2. Получават вниманието, от което имат нужда – как? През оплакване, през „не мога, не знам, страх ме е, трудно ми е“. Така ви вкарват в ролята на спасител от вечния триъгълник на Карпман.
3. Получават морално превъзходство – споменах спасителят от Карпман. Няма как да спасявате вечно някого и да не ви дотежи, което рано или късно ще ви вкара в Насилника (пак по Карпман). Натискат границите ти, докато реагираш, а после се представят за пострадалите. Ето, аз каква съм бяла и добра, а вие другите колко сте лоши.
Ако някога това е било защитен механизъм, за да оцелее физически и емоционално човек, то ходът на зрелостта вече изисква по-адаптивни модели.
Как се излиза от модела на жертвата?
1. Трябва да осъзнае модела на оплакване и самосъжаление. Да се себенаблюдава кога го прилага. За това самонаблюдение, обаче, се изисква вътрешен локус на контрола, а за съжаление има хора, които не успяват да влязат там.
2. Да поемат лична отговорност – да действат, да решат какво могат да направят и да го направят. Да излязат от въпроса „Защо се случва на мен“, тъй като на всеки от нас непрекъснато му се случват ВСЯКАКВИ неща, и да се питат „Какво мога да направя АЗ в тази ситуация“.
3. Да поставят здравословни граници – защото другата вълшебна думичка освен „моля“, е „НЕ!“.
В крайна сметка вие учите хората как да се отнасят с вас. А те ще се отнасят към вас точно по същия начин, както вие се отнасяте към себе си.