Най-често пасивната агресия не влиза в живота ни с шум, не изговаря обиди, не оставя ясни следи, които да посочим с пръст и да кажем „ето, това беше“, а идва тихо, даже възпитано, с благ поглед и усмивка, с уж добронамерени думи, с онова леко изражение, което не можеш да хванеш, но усещаш, че нещо в него не е съвсем чисто. И точно в тази своя прикрита форма тя успява да подкопава връзки, да изтощава, да създава вътрешни съмнения.
Чуйте аудио статията ТУК
Пасивната агресия не е просто „странно поведение“ или „такъв му/й е характерът“ — тя е форма на индиректно изразяване на гняв, несъгласие, завист или нараненост, при която човекът избира заобиколни пътища, вместо да бъде открит.
И точно тук започва онова объркване, което познаваме толкова добре. Защото пасивно-агресивният човек рядко ще ви каже „не искам да ти помогна“ — вместо това ще чувате, и то често (когато говорим за модел на поведение):
– „Ох, разбира се, че ще помогна… просто тази седмица ми е малко натоварено…“
– „Да, ще го направя…“ (и до там.)
– „Забравих, извинявай…“
– „Не съм много добър в това, нали знаеш…“ (няма и да положи усилие)
Недовършени обещания, липсваща взаимност, забравяне, забавяне, претупване… И ще чакате. И ще напомняте. И накрая ще го направите сами.
Ако се осмелите да заявите себе си, най-вероятно ще чуете: “О, добре, тогава”, “Всичко е наред с мен”, “Не говоря с теб”, “Не знаех, че е толкова важно, иначе щях да го направя”, “Прави каквото искаш”, “Ти нали всичко знаеш.”, „Нямах това предвид“… Или ще ви накажат чрез мълчание (през манипулация с цел да се почувствате виновни. А има ли вина, има контрол върху вас). Или ще ползват ирония, сарказъм, които са твърде далеч от забавния хумор.
А ако се замислите, ще усетите нещо много специфично — не просто липса на ангажираност, а усещане, че по някакъв начин вие сте станали този, който „прекалява“, който „иска много“, който „притеснява“, който „натоварва“, а другият остава в по-удобната позиция – позицията на този, който „би помогнал, но нещо все го е възпрепятствало“..
Едно от най-фините оръжия на пасивната агресия – тя прехвърля отговорността за напрежението върху другия.
Другите хора най-често усещат затаения гняв, че и злонамереност на пасивно агресивния човек, които той крие зад изтънчени маниери, услужливост и сговорчивост. Често поведението и отношението са толкова сладникави, че чак да ви загорчи. Често използват изрази или цели разкази тип „думам ти, щерко, сещай се, снахо“. Ако в такъв момент се усетите и попитате какво точно иска да каже пасивно агресивния човек насреща ви, той най-вероятно ще отвори широко очи в „справедливо“ недоумение, ще замаже ситуацията с нелеп опит за шега или ще влезе в ролята на нечестно обвинена жертва. Всички ние показваме пасивно агресивно поведение в някакви моменти, но при някои хора това е постоянен модел на живот и оцеляване.
Коварното тук е, че хора, които оперират в света чрез пасивно-агресивно поведение, твърдо вярват в своята правота. Поведението им често върви ведно с убеждението, че са обект на несправедливо отношение или са изискали прекалено много от тях. („невинната жертва“)
Пасивната агресия обаче не винаги е толкова лесна за разпознаване, защото при по-интелигентни и социално адаптирани хора тя става много по-фина, по-„възпитана“, звучи като загриженост или зрялост.
Тогава може да я чуете така:
– „Просто се притеснявам дали няма да ти дойде в повече…“
– „Не знам дали това е най-доброто решение, но ти си знаеш…“
– „Казвам ти го за твое добро.“
Или в още по-фина форма:
– „Интересен избор.“
– „Смело решение.“
– „Важното е, че ти си доволна.“
Думи, които на пръв поглед не обиждат, но оставят съмнение, обезценяване или дистанция.
Понякога пасивната агресия се прикрива и зад уж осъзнати и зрели изрази като:
– „Всеки има свой път.“
– „Аз просто съм на различен етап.“
– „Не усещам, че това резонира с мен.“
На повърхността звучи като осъзнатост, но всъщност може да бъде начин да се избегне открит разговор, несъгласие или напрежение.
В приятелствата и връзките това често изглежда още по-фино и трудно за назоваване, защото там очакваме близост, подкрепа, взаимност и по-трудно си позволяваме да видим, че нещо липсва.
Пасивната агресия между приятели може да звучи така:
„Толкова се радвам за теб… наистина“ (с онзи почти незабележим оттенък на нещо недоизказано); „Ти си много по-навътре в нещата, аз не съм като теб“; „Ох, неудобно ми беше да те занимавам…“; „Ти си по-добър в това, затова…“; „Нали знаеш, че това не го мога“ (в отговор на молба за някаква задача)
На повърхността имаме признание и грижа. В дълбочина, обаче, е налице отдръпване, дистанция, понякога и прикрита конкуренция. Наблюдавайте как се чувствате в тези отношения.
Когато единият човек започне да се развива, да поема посока, да расте професионално или личностно, а другият остава в по-бавен ритъм или в застой, не винаги се появява открита завист, но често се появява нещо много по-тихо – отдръпване.
Спират да се обаждат. Спират да питат. Спират да се интересуват…
Скриват се зад удобни рационализации (уж приемливи причини) – „нямам време“, „много съм ангажиран“ или още по-пасивно агресивното: „ти си по-зает“, „притеснявам се да не ти преча“… Но не е защото „нямат време“, а защото вътрешно се случва нещо, което не може да бъде признато, то често е сравнение, несигурност.
В такива моменти пасивната агресия може да приеме формата на: липса на реакция или интерес към вашите успехи; липса на подкрепа в нещата, които са важни за вас; уж физическо присъствие, но емоционално отсъствие. Парадоксът е, че същият човек може да бъде активен и подкрепящ към други хора – особено такива, които не предизвикват вътрешно сравнение.
Пасивната агресия много често се проявява и през хронична неравнопоставеност в даването и получаването, тоест имаме нарушение в закона за реципрочността/взаимността. Единият инициира срещи, предлага помощ, дава ресурси. А другият приема/получава, отлага, „не успява“, „не може“, „забравя“. И ако в един момент си позволите да обясните как се чувствате от това поведение, много често ще получите отговори от типа: „Съжалявам, че така се чувстваш“, „Не съм го мислил/а така“, „Ти си по-добър/а в тези неща“, „Нали знаеш, че това не го мога“. Това не са истински отговори, а емоционални отклонения, които избягват поемането на отговорност. Важното е да се оправдае, чувствайки се застрашен и… до там.
Ако погледнем малко по-„сухо“ и научно, изследванията в областта на клиничната и психодинамичната психология очертават няколко основни причини за формиране на пасивно-агресивни модели:
– Ранно научаване, че директният гняв е опасен или неприемлив (санкции към детския гняв като критика или наказания. Детето научава, че „не е безопасно“ да казва „ядосан съм“, „не искам“, „не съм съгласен“, и като защитен механизъм започва да изразява тези импулси по начини, които не изглеждат като конфликт, но всъщност са такива.)
– Ниска емоционална осъзнатост – трудност да се разпознаят и назоват собствените чувства, особено негативните (гняв, недоволство, разочарование…) По-шлифованият вариант е да видите човек, който се опитва да битува само в благородство и тотално отрича негативните чувства в себе си.
– Страх от конфликт и отхвърляне
– Зависимост от одобрението на другите, съчетана с вътрешна съпротива
– Потисната завист или конкуренция, които не могат да бъдат признати съзнателно и успешно се маскират под формата на „възхищение“.
Когато това стане модел, пасивната агресия вече не е просто „лошо поведение“, а стратегия за справяне, която обаче има цена – цената е влошаване и загуба на отношенията.
И може би най-трудният момент е този, в който човек започне да проумява ясно модела – осъзнаването, че вие инициирате и търсите другия, вие поддържате връзката жива; давате повече, отколкото получавате (и често не сте огорчени от това, че другият „не може“, а че не иска дори да се постарае).
И когато решите да спрете – не от наказание, а от уважение към себе си – се случва нещо много показателно: тишина…
Не защото той вече няма време за вас, а защото никога не е поемал тази роля.
Пасивната агресия рядко се заявява директно, но почти винаги се усеща. Тя взима без да дава, наказва без да заявява, без думи създава дълг и от там вина. Тя е в недовършените обещания; в мълчанието; в липсващата взаимност; в онова „има нещо, но не мога да го назова“. Когато спрете да изпълнявате ролята, от която пасивно агресивният човек е имал нужда, често ще се чувствате изоставени, пренебрегнати, ще се вглъбите в търсене на вина у себе си, понякога ще го молите… Няма смисъл. Не сте загубили приятелство или връзка, просто сте спрели да бъдете функция в едни неравностойни отношения.
И ако трябва да остане нещо важно от този текст, нека е следното: не всичко, което не е открит конфликт, е здраво отношение. Понякога най-голямото напрежение живее именно там, където думите липсват.
Пасивно-агресивният човек рядко осъзнава поведението си. И понякога най-здравословното, което можем да направим, не е да се опитваме да го разберем, а да спрем да се обясняваме на поведение, което системно ни оставя сами в една уж споделена връзка.
Да спрем да носим връзката.
Да намалим контакта.
Да се отдръпнем без излишни обяснения.
И ако тя падне – значи никога не е била двустранна.