Не всяка зона на комфорт е място, от което трябва да бягаме. Проблемът настъпва, когато илюзията за удобство се превърне в бягство от живота. Понякога развитието не започва с това да напуснем мястото, където се чувстваме сигурни, а с това да разберем защо толкова силно се нуждаем да останем там. Да не забравяме, че на върха на пирамидата на Маслоу стои себеактуализацията. В опитите си да разберем какво искаме от живота, забравяме той какво иска от нас.
Чуйте аудио статията ТУК
Избрах тази тема поради опростеното схващане на „зоната на комфорт“ (то така или иначе не е научно понятие), но най-вече поради масовото вярване, че излизането от зоната непременно е равно на развитие и растеж. Защото истината е, че човек се развива не когато му е максимално трудно, а когато среща новости и предизвикателства в рамките на капацитета си за адаптация – само тогава успява да превърне „не мога“ във „вече мога“. А какво влиза в капацитета за адаптация – тук вече става широко, слооожно и мноооого интересно.
Ще ви позанимавам с малко теории, все пак да станат ясни различните гледни точки. И всеки път при думата теория се сещам за една преподавателка, която някога ми заби една 4-ка, защото се осмелих да обединя няколко различни теории за личността в общ модел, представен чрез възходяща спирала. Е… няма как нелинейни психични феномени да бъдат напълно обяснени чрез линеен модел, макар че знам какво ще кажат математиците тук…😊 Проблемът е, че все още по детски делим нещата на или – или. А опитът и разбирането, че сме качествено, а не количествено обусловени, е, количеството дава качествено изменение, та този опит идва с годините и с гадините в живота ни…😊
Често чуваме, че зоната на комфорт всъщност е зона на дискомфорт – това е и вярно, и недотам.
Класическият труд на Йеркс и Додсън /1908/ говори за оптимално ниво на възбуда (стрес, мотивация). Накратко: твърде малко възбуда -> ниска ефективност; умерена възбуда -> оптимална ефективност; твърде висока възбуда -> спад в ефективността. Тоест малко или много стрес е зле, средно ниво стрес е добре. Това е прекалено опростяване на оригиналното изследване – много други фактори играят – сложността на задачата, убеждението и самооценката на човека и т.н.
Друга теория за „зоната на растеж“ е на Михай Чиксентмихай, който изследва състоянието на поток (flow) – дълбока концентрация и ангажираност, при която човек е напълно потопен в дейността. Ключът тук е в съотношението между предизвикателството и наличните умения. Когато предизвикателството е ниско, а уменията са високи – често настъпва скука. Когато предизвикателството е високо, а уменията са занижени, се провокира тревожност. Когато и двете са ниски – налице е незаинтересованост и апатия. Когато и двете са високи и приблизително балансирани, настъпва поток.
Състоянието на поток не е просто комфорт и не означава всяко приятно състояние на концентрация, но често използваме тази дума, за да опишем състояние, в които врим, кипим, творим, времето и пространството губят значение. Често човек е на границата на своите възможности, но възприема задачата като изпълнима.
Лев Виготски говори за зона на най-близкото развитие. Има неща, които мога сам. Има неща, които все още не мога сам, но мога с помощ. Точно между тях се намира „зоната на развитие“. Тук фокусът е в социалната подкрепа като неизменно условие за цялостното развитие. Дай задача на човека малко над настоящото му ниво, но му осигури достатъчно подкрепа, за да може да я понесе и постепенно да я овладее.
Според Алберт Бандура развитието не зависи само от това какво предизвикателство е пред нас, а и от това какво вярваме, че можем да направим, тоест убеждението на човек, че е способен да се справи с тази задача. Еврика! Защото тук най-сетне се взима предвид личността като себепреценка и самооценка, оптимизъм/песимизъм и т.н. В огромен процент случаи именно убеждението има решаваща роля за справянето или отказа от предизвикателството. На човешки език го наричаме „вяра в себе си“. Всички знаем за случаи, в които предизвикателството е изисквало умения, доста по-големи от наличните ни, нивото на възбуда (спрямо Йеркс-Додсън) е било твърде голямо, би трябвало да има отказ, спад в ефективността… да, ама не… Именно вярата в себе си е помогнала за преодоляване на препятствието (Е! Често е и страхът като главен мотиватор в живота 😊, неизбежността, но това е друга тема). Това, което не ни убива, ни правеше по-силни, беше казал някой…
Тук се появява един много интересен цикъл: слабо предизвикателство -> справям се -> „мога“ -> по-голямо предизвикателство -> справям се -> по-висока лична ефективност. Тоест развитието не е просто растеж, следствие на дискомфорт, а комбинацията от предизвикателство и успешно справяне води до нова вътрешна оценка на собствените възможности. С две думи – всяка успешно решена житейска задача повишава самооценката ведно с увеличаването на способностите ни. Това постепенно разширява зоната. Накратко: ако се оплаквате от понижена самооценка – действайте! С мислене не става.
Да го кажем по-простичко. В зоната на познатото са всички наши умения – физически, емоционални, поведенчески и т.н. Когато някакъв външен стимул изисква решение и ние се справим с новото, този „проблем“, веднъж решен, ни дава развитие на „ресурс/умение“. Ако досега не сме знаели как се работи с определено приложение, а животът го изисква от нас и ние решим да вложим усилие, любопитство, доза тревожност… на финала вече имаме умение да работим с въпросното приложение (евентуално. Защото е вярно, че практиката има значение, но „10 000 часа и ставаш експерт“ не е научен закон 😊)
Както видяхте сами, растежът няма нищо общо с популярното „хвърли човека в дълбокото“. Защо? Защото може и да се удави… Защото и биопсихосоциалният модел разглежда предизвикателството като възможност или заплаха, тоест как човек оценява съотношението между изискванията на задачата и собствените си ресурси за справяне. Тоест подхождам към задачата като обречен човек, или с любопитство и доза смелост. Няма нужда да споменавам, че ако човек е приел собствените си възможности за недостатъчни, реакциите често са на избягване и защита.
Невронауката доказва, че стрес инокулацията, тоест излагането на умерени, контролируеми и обективно преодолими стресори могат да увеличат устойчивостта към бъдещ стрес. Отново напомням, че това съвсем не означава, че „травмите винаги правят човека по-силен“, защото продължителният, непредвидим и неконтролируем стрес (особено в детството, когато сме малки и безресурсни), всъщност може да доведе до нарушения в адаптацията, вместо към устойчивост на стрес.
Ние се адаптираме спрямо всичко преживяно в живота ни. Опростено казано – когато съм имал резултат Х, следващия път също ще очаквам резултат Х. И това е нормално – в крайна сметка работата на мозъка е да учи, автоматизира (за да пести енергия) и да ни пази. Само че идва един ден, в който очаквайки Х, получавам У. В психологията и в живота понякога 1+1 не дава 2… може да даде 11 😊. И слава богу! Защо? Една от целите на психотерапията е именно да ни даде шанс за ново учене, нови резултати, нова опитност, преработка на старите познати, но вече неработещи модели.
Ние няма как да оцелеем без нещо стабилно, познато, отработено, сигурно. Все пак водещите ни потребности от автономия/сигурност, безопасност, компетентност и свързаност са с приоритет за мозъка и нервната ни система. Но няма как да градим себе си без новото.
Само че често опитът ни е ограничен, еднозначен, недостатъчен. За да изградим нова опитност трябва да учим. Животът непрекъснато ни предоставя нови изисквания, нови ситуации, нови проблеми за решаване и ние, бидейки аматьори, щото го живеем за първи път този живот, най-често залагаме на познатото ни, за да се предпазим.
В познатото, обаче, почти не учим. На английски – exploitation – знам какво и как работи, ще го направя отново по този начин и exploration – учене – не знам какво ще стане, нека пробвам нещо ново. И двете поведения имат своето място – за оцеляването и за развитието.
Представете си едно куче. Приближава се човек към него и го удря. Кучето научава, че трябва да се пази от човека. Минава време. Приближава се друг човек, който иска да погали кучето, но кучето лае и бяга. Това е неговата позната опитност. Споделяте нещо лично на един, двама, трима души, те предават вашето доверие. Спирате да се доверявате на когото и да било. Това е вашата опитност. Ето ви колкото искате детски и житейски травми… Само че светът е пълен с хора, обичащи кучета и хора, заслужаващи доверие. Трябва ви нова опитност, ново действие, нов избор, защото зоната на учене е именно между очакваното и полученото. Ако остана само в очакваното, без да опитам, затвърждавам единствения модел, който познавам. Да го илюстрираме отново:
При по-тревожните хора, например, се наблюдава следната динамика: страх -> избягване – > кратко облекчение. Мозъкът научава и затвърждава: „избягването ме спаси“, което подсилва самото избягване. Само че не всеки път пред нас има тигри или мечки… (в секция „Психосоматика и тревожност“ има доста материал що е то реален и илюзорен страх). Когато обаче, човек избере да остане в предизвикателството, стигаме до „страхувах се, но останах и нищо катастрофално не се случи“, тогава мозъкът научава, че човек може да понесе и това, дори да е страшно. Дори да е толкова страшно, че да се довери някому отново, което е масова травма. И отново стигам до Бандура – човек развива по-висока самоефективност и по-добра самооценка само тогава, когато си позволи нова опитност, когато си позволи коригиращ болката опит.
За финал нека разделим зоните по един по-правилен начин:
- Зона на автоматизация – „знам това, мога го, не ми изисква много“. Тук е зоната на сигурност, възстановяване и почивка, и стабилност, но почти няма учене.
- Зона на оптималното предизвикателство – „това е трудно, но мисля, че мога“. Тук е зоната на активация, контрол, любопитство, усилие, обратна връзка и учене.
- Зона на претоварване – „това е повече, отколкото мога да понеса“. Човек често се счупва, прекършва. Дългото пребиваване тук може да доведе до свръхтревожност, избягване, заучена безпомощност, поведение на вечната жертва и т.н.
Мозъкът непрекъснато прави прогнози – ако направя това, ще се случи онова. Нека, обаче, си напомним, че днес сме повече от вчера; днес сме по-опитни от вчера; днес вече не сме малкото дете, безресурсно и безпомощно, което някога е успяло да се адаптира към свирепите стимули по единствения възможен за него начин.
Днес трябва ясно да си даваме сметка, че ако някога е било трудно, то днес не сме съвсем неподготвени за същото това житейско очакване от нас. При един нов избор резултатите често не съвпадат с нашето очакване. Това ни дава шанс за промяна на старите модели.
Някогашната безопасна стратегия за справяне не е единствената възможна днес. Ако някога единственото възможно е било да бягам, да се затварям, днес мога да се боря, да се разкрия… Важи за всичко в живота – и за поведение, и за отношения, и за кариера, и за да отидете до магазина… Иначе за човек с чук, всичко е пирон. И никога няма да познаем нов резултат през трион, или отвертка… или ласка…
Затова не е важно да знаем колко извън комфорта си сме. А какъв е нашият личен баланс между изискванията на средата, наличните ни ресурси и личното ни убеждение можем или не можем. Как можем да разберем личния баланс? През опит, през промяна – тоест през единственото сигурно нещо в живота. Незнанието е първата крачка към мъдростта, а знанието не е умение. Пробвайте!