Започваме поетапно да разглеждаме възрастовите периоди и свързаните с тях задачи за изпълнение.
Аудио на статията можете да чуете ТУК.
Да напомня, че възрастовите периоди са качествено различни отрязъци в жизнения цикъл. Всеки период има специфични задачи за развитие, водеща дейност, вътрешни противоречия и т.н. Кризите възникват между два периода. Кризата е противоречие между наличните способности и изискванията на новото равнище, което трябва да бъде достигнато. Тоест трябва, ама не мога. Самата криза може да завърши с успех или неуспех в опитите да бъде разрешена. Движещите сили на развитието са гените, околната среда (физическа и социална), образованието и собствената активност на човека.
Първи период е най-ранният стадий – това е периодът на базисно доверие срещу базисно недоверие. Какво ще рече това? Когато бебето се роди, то е напълно безпомощно и зависимо. Представете си бебето в майчината утроба – винаги постоянна и подходяща температура, винаги нахранено, дори преди да изпита глад и т.н. – тотален рай. И в един момент се раждаш на света – често измъкнат без да си имал време дори да се подготвиш, излизаш на студено, гол, „плясват ти два шамара“, бъркат ти в носа и в гърлото, отнасят те нанякъде без дори да си гушнат в мама…. и раят приключва – рязко.
Ако през тези първи месеци след раждането бебето получава всичко, което му е необходимо и когато му е необходимо, както и в достатъчно количество и качество, тогава се изгражда доверие към заобикалящия свят. Разбира се в този период не можем да говорим за съзнание като манталитет или гледна точка, но при адекватно отношение към детето в него се появява неосъзнатото усещане, че светът е гостоприемно място, в което го обичат. Важно е уточнението, че не става дума само за хранене, подсушаване, въобще за задоволяване на физиологичните му нужди, но и за неговите потребности от обич, внимание, общуване и ласки като изключително важна е и потребността от психо-емоционален тип грижи. Тоест надделяването на тенденцията към базисно доверие ще позволи на детето да расте отворено и възприемчиво към света.
Ако детето расте в среда, в която неговите нужди и потребности не са грижливо удовлетворявани в една или друга посока, или получава недостатъчно грижи, тогава у него ще се формира базисно недоверие към света и от най-ранна възраст ще се настрои по този начин към околния свят, ще израсне като неуверен, затворен, подозрителен и дистанциран човек. Разбира се през първата година няма да се формира всичко това от край до край и завинаги, но ще се появи такава тенденция и ако то продължи към тази посока в негативен начин, то този човек ще започне да се пази от света, ще посреща всичко със стресови реакции, с огорчение, страх, обида, което е невротизъм.
Но по-късно, след 80-тата си година Ериксън внася една новаторска и много разумна идея, чрез която заявява, че когато се стараем да надделее само позитивната тенденция при конфронтацията на двете противоположни тенденции, то ние не трябва да го правим така, че тя да смачка другата, да я ограничи абсолютно. Много хубаво не е на хубаво. Трябва да се запази баланс между двете с известно надделяване на позитивната, тоест у детето да се заложи по-силно базисно доверие вместо базисно недоверие, но да не се губят елементите на базисното недоверие.
Ериксън е забелязал, че ако детето расте в обстановка, в която базисното доверие надделява категорично, така че буквално се задушава, смазва недоверието, тогава детето ще расте като в оранжерия, в епруветка – ще „излезе“ едно цвете, което не е свикнало на никакви, дори на най-малки трудности и проблеми. Засегнах тази тема в уводната статия. То тогава или ще се срине съвсем, или ще се стигне до някакво изкривяване на личностното му развитие. Когато базисното доверие като тенденция е крайно развита и не позволява на базисното недоверие да съществува, то детето ще бъде прекалено доверчиво, лекомислено, наивно и няма да вярва, че някой може да му навреди или обстоятелствата да не бъдат в негов интерес.
Тоест ако едната тенденция надделее, дори да е положителната, то това не означава, че е постигнато желаното състояние на нещата, защото категоричното надделяване на едната тенденция крие в себе си много сериозни рискове. За тях е говорил първи още Алфред Адлер, а Ериксън дава тежест на този момент и се получават изключително интересни находки както за самата наука, за теорията на личността, така и полезни препоръки, предупреждения и наставления към възпитателната практика.
Логиката е (потвърдена в практиката), че ако на детето се задоволяват всички нужди и потребности, даже и с излишък, а и това презадоволяване продължи и в следващите етапи, то ще израсне след години като човек, който има съзнанието, че светът е създаден и се върти специално заради него, че светът е тук, за да му служи, тоест че всички трябва да се грижат само за неговите потребности и всичко в живота му трябва да се случва по най-добрия, бърз и идеален начин. Проблемът е, че такива хора ще навлязат в живота неподготвени за всевъзможните трудности и проблеми. Всеки проблем ще бъде преживяван като тотален край. Детето ще си създаде една идеализирана, неточна представа за света и ще бъде безпомощно пред трудностите. Улеснявайки непрекъснато децата си, всъщност ги обезвластяваме. Ще растат зависими, неуверени, егоцентрични, нетърпеливи и непостоянни, склонни да бягат, а не да се борят с трудностите.
Работещ принцип тук е: дайте време и пространство на бебето да опита, особено когато проявява типичното любопитство към света и едва тогава помагайте при необходимост. Обръщайте внимание на емоционалното му състояние – често родителите заместват потребността на бебето от физическа близост и игра с биберон или шише (само и само бебето да млъкне), ето ги първите посявки за бъдещо емоционално хранене и въобще хранителни разстройства.
Не забравяйте и личната грижа за себе си и собствената личност – време за почивка, за среща с приятели, хоби, спорт. Така или иначе както и да възпитаваме децата, те ще приличат на нас – нека даваме пример.