Днес ще поговорим за „модерната болест“ – повишената тревожност и основните причини за нея (нататък ще използвам съкращението ПТ), (без претенции за изчерпателност на всички)
Аудио на статията можете да слушате ТУК.
Нека започна с нещо важно – тревожността е НОРМАЛНА телесна реакция, точно като усещането за глад, жажда, сън и т.н. Точно както при глад и жажда тялото започва да реагира по определен начин (свиване в стомаха, слюноотделяне, болки, замайване, сухота, понякога раздразнителност и т.н.), така и при уплаха, тревожност, някакъв дистрес се случва същото – психиката и тялото подават сигнали. И всъщност колкото повече се борим с нея, всъщност само усилваме субективното усещане, че наистина има опасност.
Като цяло никой не обича болката (освен мазохистите) – нервната ни система така е устроена – да бяга от болката и да се стреми към удоволствие. Но представете си ако не изпитвахме физическа болка, нямаше да знаем, че нещо с нас не е наред, че някой орган или система не функционират правилно, че някъде има възпаление и т.н.…
Болката е езикът на организма, който казва: „Нещо се случва, обърни ми внимание!“. Същото е и с емоционалния ни свят. Психиката също винаги говори през симптоми. При силен страх например имаме определени телесни реакции – мозъчни центрове подават сигнали за опасност, ускорява се пулсът, за да засили кръвообращението, мускулите се стягат и т.н. Всички тези прояви имат за цел да ни кажат нещо: подготви се, това е опасност!
Проблемът с вече повишената тревожност е, че при нея винаги има очакване – още не сме видели мечката, но проявяваме симптоми, сякаш тя е тук пред нас. Например след няколко дни имаме важен изпит. Хората с повишена тревожност преживяват това бъдещо събитие сякаш то се случва точно днес. С две думи уплахата е днес и сега, на момента, като реакция на вече налична ситуация и стимул, докато тревожността винаги е свързана с очакване на нещо бъдещо. Стоите, треперите, сърцето ви блъска в гърдите – огледайте се. Всъщност се оказва, че лежите на дивана, гледате телевизия, климатикът леко шуми, нищо друго не се случва в момента…
Представете си (тъй като ние нямаме особен контрол, да не кажа никакъв, какви предизвикателства ще се наложи да срещнем утре) какво се случва в човек, който живее в системна тревожност, тоест напрегнатост, очакване какво ще се случи после или утре… Тялото е постоянно мобилизирано в „бойна готовност“ с всички последици върху здравето му – паник атаки, стягане в гърдите, проблеми със съня, с търпението, болки в корема (повечето гастрити са на „нервна почва“), гадене, световъртежи, хипертония, загуба на памет и концентрация, депресивност, чувство за загуба на щастие (ако си в бойна готовност, за какво щастие говорим…) и т.н.
Важно е да разграничим реалните и илюзорните страхове. Да срещнеш мечката е реален страх, тъй като опасността за живота е фактическа и непосредствена. Да се страхуваш от изпита другиден е илюзорен страх, невземането му не заплашва пряко живота ти. Разбира се, това не означава да не се постараем, но в крайна сметка пътища за развитие в живота много 😊.
Хората в огромната си част преживяваме илюзорните страхове като реални. Това е една от причините за повишената хронично тревожност. А всъщност тревожността идва да провери дали наистина сме в опасност. Повечето причини за ПТ съществуват паралелно, свързани са помежду си.
Друга причина за повишената тревожност е лесно възбудимата нервна система (свръхчувствителност). Такъв тип хора са по-съчувстващи, по-емоционални, имат по-обострени антени за отношенията с другите и желанията на другите. Те по-трудно се приспособяват към промени, тъй като отчитат много повече стимули от околните. Промените им носят още повече тревожност, защото това са още повече сигнали, които трябва да обработят.
Представете си свръхчувствителен човек, за когото например е много важно да е в мир с хората – ще влага толкова много енергия да следи всички сигнали, които останалите му изпращат, за да може да се нагоди към техните настроения и желания, та да не ги обиди например. Какво е това всъщност? Повишена тревожност – постоянно нащрек, постоянно следят, ослушват се, оглеждат се, премислят какво да кажат, да не кажат, да направят… Каква неавтентичност всъщност… Та ясно е, че тук говорим за слаби граници, респективно за понижено самоуважение, породено от погрешни житейски убеждения (мир да има на всяка цена е едно от тях), формирано най-често в детството, но не е това днешната тема.
Друга основна причина за повишената тревожност – житейските травми – детски или получени по-късно в живота. При тежки условия на живот в детството, недостатъчно получена любов и сигурност от родителите или значимите други, детето се научава да бъде постоянно нащрек, за да се опита да се предпази от потенциалните заплахи. Тежки загуби в живота, болести, бедствия, катастрофи, насилие също са причина за повишаване на тревожността.
Често се развива и моделът „Какво ако?“ – какво ако се случи еди-какво си; какво ако направя еди-какво си и т.н. Всякакви, ама всякакви прогнози, обикновено катастрофални, които потенциално биха се случили утре или занапред. Живот в постоянна тревожност за бъдещето.
Възпитанието, родителските модели са следваща причина за ПТ. Знаете, че каквото и да говорим на децата си, те всъщност ни наблюдават и имитират, тоест поведението ни и невербалните ни сигнали към тях са всъщност определящи за тяхното развитие, защото ние още от деца приемаме точно тези техни модели на справяне и светоусещане и ги ползваме като наши собствени занапред, не знаейки, че има и други модели, може би и по-работещи.
Ако родителите са били по-тревожни, ние приемаме техния модел на мислене и поведение. Ако майката изпада в потрес при всяка драскотина по детето си, можете да си представите с каква нагласа към раните и здравето си ще израсне едно такова дете. Ето ви бъдещ хипохондрик.
На всичкото отгоре ако не са ни научили да преминаваме адаптивно през стресовите ситуации, или са ни пазили ревностно от стрес (виж статията ми за „Помощта“ ТУК), или са създавали драма при относително безобидни случки, то ще ни е трудно да се изправяме стоически пред проблемите занапред, ако не се научим сами на това или с подкрепата на специалист.
Ако сме били критикувани, растейки, ние ще се критикуваме вече сами, ще искаме още и още от себе си, ще се омаловажаваме. Евентуално ще развием стремеж към перфекционизъм, че даже ще се гордеем с него. (Перфекционизмът е също основна причина за ПТ). Цялото това омаловажаване на себе си всъщност засилва още повече тревожността. Понижава се самооценката ни, увереността ни, често влизаме и в „заучена безпомощност“, ако не се отправим към перфекционизма – две ужасно вредни крайности)
И все пак да не забравяме, че родителите ни са ни дали каквото са могли, никой не вреди нарочно на детето си, освен ако не е с психично заболяване. Не е извинение да се осланяме на детските травми и така да бягаме от отговорността да променяме себе си и живота си.
Бърнаут или прегаряне е поредна причина за ПТ. Вечното напрежение и забързаност имат кумулативен ефект, натрупват се докато ни доведат до изтощение (психично и телесно). В такива моменти какво се случва: Някаква стресова ситуация изпраща сигнал за опасност, но хроничният стрес кара тялото да живее в постоянна опасност, което ни прави още по-чувствителни към околните стимули, до степен такава, че се дразним, ако някой мига шумно… Ескалация до пълен срив.
Та… нека работим, важно е да се работи, необходимо е да се работи, но да не забравяме, че батериите трябва и да се зареждат (виж статията ми за „Удоволствието“ ТУК). Скоро ще пусна един добър тест за стрес контрол и ако резултатът ви притесни, значи е време да се замислите и да потърсите помощ при специалист.
Ще продължим в част 2 ТУК