Видео статията можете да гледате ТУК.
През ума на всеки от нас минават от време на време странни, неприемливи за ценностната ни система мисли. Лошото е, когато те упорито отново и отново се връщат до степен да ангажират почти изцяло ума ни и да определят поведението ни. Тогава тези повтарящи се мисли ги наричаме натрапливи мисли.
Да, плашещи са. Особено ако нямаме достатъчно яснота за появата и упорството им, както и как работят нашият мозък и нервна система.
Натрапливите мисли могат да се появят поради сложна комбинация от неврологични, психоемоционални и характерови фактори, например мозъчна структура, гени, невротрансмитери, мисловни модели, свръхтревожност, несигурност, травми и т.н.
Смята се, че неврологична причина за появата на НМ са разлики в мозъчните вериги, свързани с мислите и потискането им, особено пътищата, които свързват фронталния кортекс с базалните ганглии. Амигдалата, която отговаря за преценката и реакцията към стимулите, тоест дали са опасни, или не, е свръхактивна – вижда мечки там, където ги няма. Балансът на някои невротрансмитери, най-вече серотонин, също влияе на натрапливостта. Генетичната предразположеност плюс епигенетичните фактори – околна среда, възпитание, отношения – също са фактор за появата на НМ.
Към психичните, характерови и когнитивно-поведенчески причини спадат силното чувство за отговорност (носи чужди товари), перфекционизъм (няма такова нещо в природата, съвършенството е в пропорциите, тоест дозата, а не в нашето въображение), нетърпимост към несигурността (а в тоя живот единственото сигурно нещо са промяната и смъртта – смъртта също е промяна, да му се не види); вярванията, че мислите имат пряко отражение върху реалността – т.е. вярването, че щом го мисля, то ще го направя. С две думи: повишен контрол, нетолеранс към несигурност и промяна, малоценност, повишена тревожност. С една дума – недостатъчно вяра в себе си и в живота.
Какво е най-плашещото? Тези мисли най–често подлагат на съмнение вярванията и ценностите ни. Ами ако нараня някого, без да искам; ами ако се разболея сериозно; дали заключих вратата…
Често се случва и появата на натрапливи въображаеми сцени на насилие , инциденти, които човек категорично НЕ иска да си представя.
Как се влиза в порочния кръг на натрапливите мисли?
Когато се появи мисъл, която е плашеща за нас самите и поставя под съмнение всичко, което досега сме правили и вярвали, мозъкът я приема като проблем. Работата на нашия мозък, простичко казано, е да открива и решава проблеми. (Друга тема е, че мозък, оставен без решаване на задачки и проблеми, започва да си фабрикува такива…). Та определяйки нещо като проблем, в случая неприятна мисъл, мозъкът фокусира в тази мисъл, търсейки решения. Тревожността расте експоненциално. Колкото повече търси решения, толкова повече мисълта устоява, тоест се появява отново и отново, стресирайки човек още повече.
Защо решението на проблема в ума ни не е толкова лесно? Защото има противоречие между моите ценности и вярвания и мисълта, която упорито се появява. Как, след като съм добър човек и винаги съм бил добър, сега ми идва такава ужасна мисъл? Явно не съм добър човек. Ама не, ето доказателства, че съм добър човек. Защо тогава ми идва тази мисъл? И…патова ситуация.
Грешката тук е, че мислите се възприемат буквално – щом го мисля, значи ще го направя. Да вземем натрапливата мисъл „Мога да навредя на човек“. Когато има повишена тревожност, мозъкът интерпретира тази мисъл като реално опасна, вместо мисъл, породена от страх. Много често свръхценност за този човек ще бъде именно безопасността на близките и хората. Има твърдения, емпирично потвърдени от опита на колеги, включително и моя собствен, че натрапливи мисли се появяват именно в противовес на нашите най-висши ценности. Ако висша ценност е безопасността на семейството, често натрапливите мисли ще бъдат свързани с нараняване на някой близък. Всяка крайност в природата и живота е вредна. Хората, фокусирали с всички физически и психически сили в защита на семейството си, носят често товари, които не са техни, предпазват близките си от неща, които не са тяхна отговорност… Тук се появяват мисли за нараняване на тези близки. Животът им дава натраплива мисъл за баланс! Звучи еретично, но е факт. (Ако се замислим, те наистина често вредят на близките си чрез контрол в опитите си за свръхпротекция /прекалена помощ и закрила/ – по този начин ги лишават от възможността сами да развият „мускули“ в житейските трудности)
Друг пример: преди време имах клиентка, чиято висша ценност беше, че тялото й и голотата й не трябва да бъдат на показ. Дали е стереотип, възпитание, това сега няма значение. Натрапливите мисли при нея бяха как излиза гола на терасата и това я плашеше ужасно. Жената си мина процеса и се справи – просто преработи своето вярване, което я ограничаваше, прие го по по-различен и адаптивен начин, пусна свръх контрола в някои сфери на живота си и сега си ходи съвсем спокойно по къси ръкави и бански.
Наличието на вече натрапливи мисли НЕ означава, че полудяваме или че ще направим това, което мислим!!!
Наличието на такава мисъл не означава намерение или желание. През главите на всеки от нас минават всякакви странни, неприемливи, нежелани мисли, но повечето от нас не фокусират там, съзнавайки, че мисъл не означава факт! Всеки от нас има нежелани и странни мисли. На много от нас им е идвало да тряснат някой с тиган по главата например, особено на семейните 😊. Просто при хората с повишена тревожност обаче, се затвърждава един цикъл – припомням: идва някаква мисъл, вместо човек да си я позволи като нормална част от живота, често плод на някаква момента емоция, която идва и отлита, той се плаши от нея, фокусира върху нея, а вече казахме, че в ума ни устоява това, което приемаме за плашещо – в крайна сметка мозъкът ни е устроен да ни пази.
Факт е, че човек отрича, не желае, плаши се, осъзнава тревожността на тези мисли! Това показва, че има здрав разум! Истинската загуба на връзка с реалността и ума всъщност обикновено не се осъзнава, нито се осъзнава абсурдността на тези мисли!
Така че в психотерапевтичен процес (напомням – процес със свое времетраене и скорост) – натрапливите мисли се отработват успешно и човек разбира, че няма смисъл от свръхконтрол и фиксации в предпазването от несигурността и непредсказуемостта на живота. Намира баланс в предвижданията, планиранията от една страна, и смирение пред промяната. Защото единственото сигурно нещо в този живот е промяната. А от промяната не боли. Боли от отношението ни към нас самите. Боли от незнанието или неприемането на това как работи нашият мозък. Боли от разликата между това как искаме да бъде животът и как всъщност животът е.
Ако се разпознавате в тази статия, можете да потърсите психолог и психотерапевт. Още материали на тема повишена тревожност вижте ТУК