В Деня на психичното здраве: „КРАТКИ“ РАЗМИСЛИ ЗА НАМЕСАТА, ПОМОЩТА И ПОСЛЕДВАЩИТЕ ЕФЕКТИ“. Или как да не вадим очи в опит да изпишем вежди…
Аудио на статията можете да слушате ТУК
(За всички помагачи и грижовници… За всички, които имат нужда от честа помощ… И за всички, които не допускат помощ в живота си)
Ако имате проблем с поставянето и спазването на граници, което ви кара да помагате твърде много, пренебрегвайки себе си, то тази статия е за вас, както и всяка една в секция „Личностно развитие“.
За някои хора тази статия може да е дълга и скучна, а за други може да бъде ключът към по-добро разбиране за себе си.
Човекът е страдащо същество. Възможно е в житейския си път той да не изпита значима физическа болка, но е невъзможно да не изпита душевно терзание или дискомфорт.
Помощта е действие, което повечето хора величаят и оценяват като нещо изключително позитивно. Но всъщност е нож с две остриета. Всяко действие, което не е индивидуално преценено и бива приложено към човек на общо основание, може да резултира в отрицателни и увреждащи допълнително личността ефекти – помощта трябва да се дава внимателно.
Преди всичко трябва да уточня какво означава „помощ“. Има тънка (всъщност не толкова тънка) семантична разлика между думите помощ, подкрепа, подпомагане, съпричастност, съдействие… Повечето хора употребяват думата помощ като събирателен термин на изредените синоними и да, можем да кажем, че те са видове помощ… При всички случаи става въпрос за намеса или участие на външно лице, външен фактор с цел справяне или изживяване на ситуация. Но разлика има, и то не само в степента на активност/пасивност на участниците в тези междуличностни отношения, но и в крайната цел.
Затова на този етап, преди да разгранича значението на отделните думи, ще използвам събирателния термин „намеса“ за думите помощ, подкрепа, съпричастност, съдействие, подпомагане, съчувствие (независимо от предполагаемата активност/пасивност на отделните действия). Ще ги нарека и намеса, защото независимо от намеренията ни да помогнем, ефектът може да се окаже само намеса (а не реална помощ, че дори и вреда).
И тук възникват централни проблеми. Кога да помогнем, кога да бъдем съпричастни, кога да подкрепим, кога да съчувстваме?… А трябва ли? Нали всеки има собствен път?… Но нужно ли е винаги сам да върви по него?
Да видим какво означава „помощ“. Помощта е активно действие, което може да бъде изразено по най-различни начини.
Когато е оказана помощ, работата ще бъде свършена, но отговорността ще е поделена между нуждаещ се и помагащ, а в много случаи дори помагащият ще свърши повечето работа. Или има равнопоставеност, или активност и пасивност съответно на участниците в процеса.
Как обаче това поведение помага на нуждаещия се и изобщо дали му помага? Този, чиято работа е често свършена от друг, при последващи ситуации ще свикне да разчита на чуждата помощ и няма да има сили да се справи сам, просто защото не е развил умения през личен опит. И когато се намеси вродената склонност на човек да се движи и действа по пътя на най-малкото съпротивление, може дори да настъпи регрес спрямо наличните му ресурси и всъщност да стане още по-безпомощен занапред и все по-зависим, както ще видим по-нататък.
Когато, обаче, помагащият не е свършил поставената задача вместо или заедно с нуждаещия се, а се е намесил дотолкова, че другият да намери/изгради в себе си възможности, качества, с които да се справя, ефектът вече е на надграждане, развитие, еволюция. Нуждаещият се развива и обогатява своите възможности, като придобива или утвърждава неоткрити, неразвити или забравени качества. Колкото повече труд и старание полага човекът, толкова наградата е по-ценна. Никой не цени дълго полученото наготово – то не е постигнато с труд, тревожност, лишения, нерви, усилия и т.н., нито дава повод на самата личност да оцени адекватно качествата си или да получи себепознание. (Да познавате тото милионер, който да не е фалирал?) Лично извоюваното обаче е важно за човека, защото е вложил ресурс в това предизвикателство– отнело му е време, нерви и труд, а крайният резултат е проверка на собствените възможности, което е предпоставка за една адекватна равносметка на качествата, респективно повече себепознание.
Ние сме социални същества, в непрекъснато взаимодействие, изпитваме любов, приятелски чувства и тъй като сме организирани по този начин, това неминуемо води до това, че искаме близките ни хора да са добре, здрави, справящи се, което предполага и нашата честа намеса в живота им – потърсена или не, смислена или не, осакатяваща или не… Но идеята е в уроците, които човек може да научи най-добре през призмата на личния си опит.
Подпомагане и съдействие се отъждествяват от повечето хора. Подпомагане най-често се използва в речта, когато извършеното действие изисква намесата на материален субстрат – вещи, финанси, физическа сила. Съдействие като термин се използва най-често когато са намесени междуличностни отношения, един вид подпомагане, но без да има изискване за физическа сила или материален ресурс.
Да видим обаче каква е тънката разлика между помагане и подпомагане. В помагането се влага по-чест и по-голям ресурс, отколкото при подпомагането. А и самата дума подпомагане изисква наличието на материален субстрат (физически труд, финанси, вещи и т.н.) Освен това човекът, имащ нужда от подпомагане, е по-способен да се справи от този, имащ нужда от директна помощ.
Съдействието семантично предполага спорадична намеса/помощ. (От друга страна съдействието – съ-действие – тоест „заедно с“, би трябвало да означава паралелно действие на двама или повече души, с по-голяма или по-малка активност/пасивност в отношенията.) При всички случаи съдействието е по-рядка намеса от подпомагането и още по-рядка от помагането.
Изводът ми дотук: помощ е събирателен термин, действие, което може да предпостави активност или пасивност на всяка от страните-участници. Подпомагане е действие, което има за цел да предостави ресурс на другия само когато той има наистина нужда, но си остава главното действащо лице през останалото време, тоест има водеща роля в процесите.
Ако трябва да подредя трите термина според наличните ресурси на имащия нужда от помощ, то най-зависим ще бъде човекът, имащ нужда от помощ. След него се нарежда този, който има нужда от подпомагане. И най-самостоятелен е този, имащ нужда от съдействие.
Тук идва моментът на действията с по-тънки нюанси и емоционални вариации – съпричастност, съчувствие, подкрепа, които също са част от събирателния термин „помощ“.
Подкрепата е като подпомагането, но с включена емоционална нотка. Тоест освен да подпомогнем в материална/физическа посока, то можем да подкрепим човек в емоционалната му болка, чрез думи да го ободрим, утешим. Съчувствието и съпричастността също могат да бъдат подкрепа.
Разликата между съпричастност и съчувствие е тънка, но много важна. Съпричастният човек демонстрира уважение към страданието на другия, но може да не е подвластен на същите емоции, може и дори да не ги разбира. Съчувстващият е съпричастен, но в допълнение той може да се вчувства, тоест да усети емоциите на страдащия, дори да ги изживее лично в този момент.
Когато някой плаче, аз мога да бъда съпричастна, да запазя тишина например от уважение към неговата болка, но това да не засегне по-дълбоко моите емоции. Когато съм съчувстващ, аз ще усетя тази болка, ще се поставя на негово място, вероятно ще страдам заедно с него, ще изживявам момента заедно с него. Съпричастието е по-пасивен процес от съчувствието по силата на интензитета и дълбочината на емоционалните процеси.
Всеки терапевт и изобщо човек трябва да умее да различава видовете помощ и да избере правилното действие при необходимост. Но за да можем да го направим, първо трябва да си отговорим на няколко въпроса.
• Каква е крайната цел на оказаната от нас намеса – тоест какво искаме да постигнем?
• Как искаме да го постигнем? Какъв е човекът срещу нас, с какво разполага като емоционална култура и ресурс? Колко интензивен е наличният проблем?
• Какви ще бъдат ползите и вредите за човека отсреща?
• Какви ще бъдат ползите и вредите за нас самите?
С две думи – риск да извадим очи, вместо да изпишем вежди, винаги има.
Каква е крайната цел и ползите и вредите за човека отсреща? Просто да се свърши заданието/работата, или човекът, на когото се помага, да открие в себе си силата да се справи с поставената задача и по този начин да разшири своя запас от качества за справяне с бъдещи ситуации? Всъщност разширяването на наличните възможности за справяне превенира или снижава интензитета на тревожността от бъдещи изисквания пред човека, той „расте“, надгражда своите качества, развива нови умения, върви в посока повече зрялост. И когато бъде изправен утре пред аналогично житейско изискване, ще бъде способен да се справи или без чужда намеса, или с минимална такава. Да се свърши една работа (включително и в психоемоционален план) вместо някого, му дава временно удовлетворение, но не му дава възможност да се УЧИ!
Всички учим чрез собствен опит. Ако детето ви е малко, но поиска да измие чиния и в опитите си да му помогнете всъщност го свършите вместо него, вие отнемате възможността му да се научи, тоест да придобие житейска опитност. Всякакви извинения от рода на „да стане по-бързо“, „да не счупиш нещо“, „като пораснеш, ще се научиш“ са осакатяващи за него. Дори в самия израз „като пораснеш, ще се научиш“ се съдържа явно противоречие. Растежът НЕ е само физическо измерение. РАСТЕМ, ЗАЩОТО СЕ УЧИМ. УЧИМ СЕ, ЗАЩОТО РАСТЕМ. Не можем да растем, без да се учим. Фината моторика на човек например няма как да се развие без опитност, без упражнения – отново и отново.
Как искаме да го постигнем? Чрез помощ, подкрепа, съдействие, съчувствие, съпричастност?…. Няма универсална формула, по която да изберем точното действие от наша страна. Но има универсално правило – Колкото по-минимална е нашата намеса, толкова повече расте отговорността на отсрещния. Отговорността е това, което ни прави зрели личности. Колкото повече вмешателство и изземване на функциите на човека прилагаме, толкова повече го тласкаме към зависимост. (С психотичните пациенти и хората с по-тежки психоемоционални увреждания се работи терапевтично по различни начини, но тази статия не разглежда тези случаи.) А зависимост е обратното на независимост.
Не трябва да се изземва избора на човека. Не трябва да му се предоставят готови отговори, защото те няма да бъдат негови автентични. Ако той се страхува от това да вземе грешно решение, то в живота грешки няма – има опитност. Ако дадем на някого готов отговор, особено когато сме от позицията на вертикални отношения, тоест му се явяваме авторитет (родител, учител, терапевт и т.н.), то единственото, което ще постигнем, е да репресираме неговия растеж в посока зрялост и да му дадем допълнителни поводи, когато нещата не се случат така, както той иска, да обвинява външен фактор, тоест другият да му е виновен. Отново ще бъде изместен фокусът от личната отговорност.
Реално погледнато в наложеното решение няма негова лична отговорност, защото решението не е негово. Човек може да бъде насочен да направи избор, но решението какво да избере е негова лична отговорност.
КАКВИ СА ПОЛЗИТЕ И ВРЕДИТЕ ЗА САМИТЕ НАС КАТО НАМЕСВАЩИ СЕ? Всички ние сме продукт на нашата биография. Колкото и странно да звучи за някои хора, често при помощ човекът се явява средство, а не цел. Има грижовници, помагачи, които буквално задушават околните. Голяма част от тези помагачи са мотивирани всъщност от идеята за величие – тоест другите грешат и трябва да им се покаже правилния начин – така хранят своята невротичност и порастват в собствените си очи, разбира се тези мотивации са в повечето случаи несъзнателни (осъзнаващият ги човек ще разчупи и промени тези свои модели); други са водени от страховете си – да предпазят – но вече говорих за отнемането на възможността за опитност, тоест растеж (но….и тук има идея за собствено величие); трети искат нещата да бъдат свършени с тяхната собствена скорост, отново пренебрегвайки скоростта и развитието на другия, а това е чисто егоистична помощ…
Има хора, които не търсят директно помощ за себе си, но всъщност я желаят. Те очакват другите да се сетят и да предприемат действия. Нямаме право да очакваме от другите да се сещат за нашите нужди и желания, ние трябва да се научим да ги разпознаваме и заявяваме. ДРУГИЯТ НЕ Е ВРАЧКА! Защото отсрещният не е гадател, ако не му се каже какво се очаква от него, той няма как да разбере това. Изобщо нашите очаквания към другите всъщност са израз на това, че мерим света през себе си, че искаме светът да е като нас – толкова сме правилни и велики! Ако кажете на такъв човек, че поведението му всъщност е преекспониране на собствената стойност, той няма да ви повярва. Но такива са фактите. Кой иска другите да са като него? Само този, който смята себе си за най-най-най (умния, правилния, праведния и т.н.) А какво лежи отдолу под това поведение, е друга тема, но обикновено е компенсация на дълбока малоценност. (Да не забравяме и че хората имат право да казват НЕ на нашите изисквания, молби и желания)
И така често се стига едно поведение на „горкия аз“, „не е честно“ и т.н., което вече влиза в патология на жертвата. Аз съм жертва на този лош свят, който не ме разбира и не прави нещата като мен – светецът. Величието изисква всички да са като мен… Природата обаче изисква всеки да е като себе си, а противопоставянето на природните закони води до неудовлетвореност и нещастие, или в краен случай до… естествен подбор…
От друга страна сигурно ви се е случвало да чуете – „Не мога да се справя, но няма да позволя на никого да ме съжалява“. Къде е противоречието тук? От една страна човекът признава, че не може да се справи; от друга бърка помощ със съжаление; от трета въпреки че няма ресурс, не позволява намеса. Остава в патова ситуация – нито се справя, нито позволява на друг да му помогне да открие ресурс в себе си или да получи временно такъв. Тоест неговата цел тук не е да постигне това, което иска, а да изглежда силен в очите на другите, да наложи своя имагинерен, фалшив образ, да подхрани неврозата си, а не да постига зрялост. Тоест не е силен в момента… Ама и слабостта си не признава. Искам да съм някакъв, какъвто в момента не съм. Тези роли са много често срещани в живота – фалшивите образи, които се изграждат и хвърлянето на пепел в очите на другия всъщност са самозалъгване и водят до особено тежки психоемоционални кризи. ПРИЗНАВАНЕТО НА СЛАБОСТТА Е МАСОВ ПРОБЛЕМ!!!
Най-важното е, че ПРАВИЛНАТА НАМЕСА, независимо от избрания метод, трябва да бъде такава, че да стимулира развитието и поемането на отговорност чрез лични решения, придобиването на собствена опитност, изграждането на лични ресурси (емоционална култура и стабилност, добро самочувствие, трезва преценка за собствените способности – за да може човек да използва силните си страни и да работи върху слабите си и т.н.). Човек изпада в различни ситуации в своя живот – за едни от тях има ресурс да се справи, за други ресурсът е недостатъчен, за трети направо липсва.
Всеки човек иска да бъде независим и силен. Но живее в общество, от което Е зависим. И трябва да балансира между тези два стремежа, трябва да се научи да поддържа относителна независимост в едно общество, от което е зависим. А и животът не е права линия, не ни държи вечно „на върха“.
Много е размита границата между полза и вреда за повечето помагащи, защото това, което те приемат като полза, всъщност се оказва вреда и обратното. Да вземем например съпруг, който носи на ръце семейството си, обгрижва ги, задоволява техните нужди и опитва да осъществява и техните желания. Това, обаче, ги тласка към зависимост и ги отдалечава от личностно развитие и израстване, защото те не полагат лични усилия за сбъдване на мечтите си.
Да го кажем и по друг начин – човек живее в един вечен конфликт – този между индивидуация и социализация. Индивидуация е стремежът личността да стане уникална и да разгърне автентичните си качества като това носи тревожност, а социализацията изисква човек да потисне себе си в името на това да принадлежи към по-голямата група, наречена общество, защото това носи сигурност.
Само че обществото има свои правила, също както отделната личност. За да се впише човек в обществото, за да получи тази защитеност, трябва да лиши себе си от това да се съобразява само с личните си цели и желания. Ако обаче потисне себе си в името на общото, на обществото, това също носи тревожност.
Индивидуацията на човек, обаче, неговото личностно развитие като отделен индивид, като самостоятелен човек, е възможно само чрез натрупването на определени качества, тоест ресурс, посредством които той да съумява да се справя с житейските предизвикателства, респективно да носи отговорност за себе си. За това е необходимо да опознава непрекъснато себе си, за да е наясно със своята сила и слабост.
Обратното на индивидуацията е социализацията – животът в общество и съобразяването и зависимостта от условия извън самия човек. За да бъдем приети от обществото, се налага да потискаме личностните си стремежи към индивидуация.
Няма ли ресурс за индивидуация и личностна сила – има зависимост. Има ли зависимост – има защитеност от групата, но тази защитеност е непостоянна, защото външните фактори са променяеми, групата е променяема, а и капризна.
Тревожността на зависимия, без достатъчно лични ресурси човек, го тласка към търсенето на по-голяма защитеност, тоест към още по-голяма зависимост. Когато носещите сигурност условия се променят, той изпада в още по-голяма тревожност, респективно търси още повече сигурност. И понеже житейските условия непрекъснато се променят, в крайна сметка зависимият живее в постоянна несигурност.
Когато обаче човек разполага с достатъчно лични ресурси, сигурността произтича от самия него, той не е толкова подвластен на външните условия, нито е толкова зависим от обществото.
Затова висшата цел на помощта трябва да бъде ориентирана в посока изследване и развитие на личните ресурси и баланс в антиномията индивидуация – социализация. Човек е социално същество. НАПЪЛНО ЗАВИСИМИЯТ Е НЕСПОСОБЕН НА ОТГОВОРНОСТ И РАЗВИТИЕ. НАПЪЛНО НЕЗАВИСИМИЯТ Е ОТДЕЛЕН ОТ ОБЩЕСТВОТО И НЕ РАБОТИ ЗА РАЗВИТИЕТО МУ, КОЕТО Е ВИСША ЦЕЛ.
Тоест, както във всичко в живота, дозата прави отровата.
И ми се иска да приключа своите разсъждения с най-истинското и мощно чувство, което може да се появи при получаване на помощ, което наистина обогатява човешкия живот, което събужда спящите, която „възкресява мъртвите“ – а именно вдъхновението! Когато човекът, получил помощ, намери своя „смисъл“ и в него се породи желание и мотивация за действие, се получава своеобразен катарзис, едно ново ниво на съществуване, но не насила, не от страх, не защото „трябва“, а защото „желая“, защото „искам“, защото „виждам смисъл“. Енергията, с която се изпълва вдъхновеният човек, е безгранична и творческа и тя завладява. А само вдъхновеният може да бъде творец в пълния смисъл на думата на съдбата си, само вдъхновеният може да допринесе за благото на човечеството и да даде истински смисъл на живота си, и то не просто като успешен, но и като щастлив, защото успехът може да не е щастие, но щастието винаги е успех!
Ако не можете да откриете мотивите и страховете, които стоят зад желанието ви за прекомерна помощ, можете да заявите консултация ТУК