Днес ще поговоря по една наболяла тема – агресията. За съжаление агресивността бива все по-негативно заклеймявана поради неразбирането на нейната значимост за човека, което е разбираемо обаче заради все по-честото й изразяване в преувеличени, болни форми. Да, агресията има своите форми на експресия.
Аудио на статията можете да слушате ТУК
Терминът агресия (от латински) означава движение отвътре навън. Появата на зъб е агресия… Раждането на бебе е агресия. Разкъсването, раздробяването на храната със зъби, е агресия. Повръщането след натравяне е агресия… Здравословно проявявяната агресия е живот!…А обратното движение – от вън навътре, е депресия, затваряне, потискане…
Някога при нашите далечни, далечни прадеди водачеството се е полагало на най-силния физически мъжкар. С развитието на мозъчната кора и появата на хомо сапиенс (мислещия човек), се развиват уменията за абстрактно логично мислене, причинно-следствени връзки на събитията и явленията. В племенната йерархия физическата сила започва да отстъпва на интелекта. И хоп – шаманите. Този шаман е имал нужда от друг тип оръжия, за да запази лидерството си и да държи под контрол останалите претенденти, затова, бидейки малко по-умен, започва да налага ограничения – табута и вярвания, като разбира се едно от тях е, че който проявява агресия, ще бъде наказан от боговете, няма да ползва благинките на настоящия и задгробния живот. Смята се, че там, в тези далечни периоди се поставя началото на потискането и на здравословната агресия, ведно с насилието. Така започва търпенето, потискането, преглъщането, прекомерното съобразяване… А пък ние знаем, че потискането на агресията и сексуалността прави човека лесно управляем.
Тук е време вече някой да възкликне: „Е, да, де, но ако не си задържаме агресивните импулси, нали ще се избием?“ И ще е прав… А друг ще каже: “Да, ама като се потискаме твърде много, това е депресия, всички ще вървим като нещастни сенки и ще се давим в тревожност“… И той ще е прав също.
Къде е златната среда? Кое вече е извън норма или патология в изразяването на агресията?
За да разберем и да се опитаме да живеем, бидейки здравословно агресивни, трябва да разпознаваме формите на агресията.
Всяко живо същество има вродена първична агресивност, която му е нужна, за да оцелява. Първичната агресия се проявява тук и сега, веднага на момента и отговаря точно на подадения стимул, съразмерно, забележете, а не чрез свръхреакция. Колкото по-силен е стимулът, дразнителят, толкова по-силна е реакцията. Ако се разкрещите на котката си, тя може да избяга или да ви изсъска. Но ако я дърпате за опашката, може вече да ви одраска или ухапе. Вашата котка не робува на нито една морална задръжка, каквато вече втора сигнална система изграждаме ние – хората. Пред вашата котка не стои избор между възпитаваните в самите нас крайности: „Ако те ударят по едната страна, обърни и другата“ или „око за две, зъб за чене“. Затова тя ще реагира моментално, без да преувеличава или занижава защитата си. Тоест целият заряд от стрес хормони ще бъде разреден чрез действие.
А човекът, докато и ако въобще реагира, ще се топи в автоматики, възпитани в него с годините – о, това е лошо, нередно, невъзпитано, няма да те обичат, грешно е ако отвърнеш …. И ще започне да търпи. Само че всяка емоция е енергия – е – еnergy, motion – движение. Живеем във Вселена, в която енергията не се губи, само се трансформира. Тази задържана енергия всъщност ни трови, разболява, депресира, или… превръща в насилници или мазохисти. Така се появяват двете болни форми на агресията – садизъм и мазохизъм.
Трупаме, задържаме, стискаме и накрая бушонът гърми. Всички знаем за какво използваме израза “тенджера под налягане”. Човекът е единственото животно, което наранява с умисъл, злонамерено, отмъстително. Знаем и че всеки насилник първоначално е бил жертва, толкова дълго е понасял. Затова и изпитва извратеното удоволствие от садистичния акт, защото отпушва вентила и разреждането на заряда носи удовлетворение.
Тази вторична болна агресивна форма винаги е отложена във времето. Търпели сме, понасяли сме, дори сме се гордеели с това (което пък е мазохизъм). Садизмът винаги е преувеличен и несъразмерен като сила на стимула. Стимулът се явява капката, която прелива чашата. И тогава реакцията е взривна, ураганна, събрала в себе си силата на десетки и стотици предишни премълчавания.
Сигурно ви се е случвало да направите или кажете нещо относително безобидно или незначително според вас, а отсрещният да реагира с такъв интензитет, че буквално сащисани да се попитате: “Е, какво толкова направих?!” Истината е, че или вие, или други хора системно са натискали бутон на този човек, той си е мълчал, след което чашата е преляла. И мазохистът става садист…
Най-лошото е, че системното потискане и неизразяване на емоциите води до формиране на трайно негативно чувство към другия или другите. Започваме да ненавиждаме, да мразим и всъщност разболяваме себе си.
Другата болна форма, мазохизмът, всъщност представлява агресия, насочена не навън, а навътре – автоагресия, което е депресия. Садизъм и мазохизъм не съществуват поотделно, те са двете страни на монетата. Ако влезем в садистично поведение, значи дълго сме битували в потиснатото, търпящото, мазохистичното, и изведнъж избухваме. Мазохистичното светоусещане и поведение е самообвинения, ниска самооценка – самоподценяване, чувство, че сме жертви и страдаме несправедливо.
Ако нараняваме другия, си гарантираме, че в някакъв момент той ще ни го върне и така ще затвърдим това чувство, че сме жертва. “Ето, знаех си, че си такъв/такава!”… без въобще да си даваме сметка за нашето поведение към него. Да, другият има избора да не ни върне същата злонамереност, само че… и той е човек и също има точка на търпимост.
Какво да правим, за да изразяваме здравословно първична агресия, без да се налага да се потискаме или да нараняваме със злоба другия?
1. Поемаме лична отговорност, говорим от 1-во лице: “Мисля, че това, което каза/направи, е много раняващо за мен”
2. Говорим за постъпката, не за цялата личност; не лепим етикети на другия; не ползваме “никога” и “винаги”. Не казваме „Ти си лош“, а „Според мен постъпката ти е лоша“.
3. Зачитаме другия – „но понеже си много специален за мен, вярвам, че това повече няма да го правиш, защото държа на теб и искам да си в живота ми“
Както се вижда, в здравословната агресивност има добронамереност и зачитане на другия. Имаме правото на всякакви чувства и емоции, но не и на всякакво поведение, защото тогава другият ще ни постави граници.
Ако сте мазохист, в една такава ситуация ще реагирате през самосъжалението тип „ох, все на мен“; „никой не ме разбира“; „за нищо не ставам“… На кривата ракета космосът й виновен.
Ако сте мазохистично възпитан, вероятно ще бъдете пасивно-агресивен: ще се цупите, ще наказвате с мълчание с цел да вмените вина на другия, за да ви съжали. Просто защото не сте научен да се отстоявате здравословно. Предизвиквайки другия по този вторичен начин, той рано или късно ще ви отвърне и така ще заздравите още повече чувството си на жертва, към която са несправедливи. Липсва ви зрелостта на осъзнаването, че всъщност има различни мнение, гледни точки, принципи и ценности, че могат и да спрат да ви обичат и че светът е бил тук много преди вие да се родите и ще продължи и след вас.
Вместо да тръгвате по кривата пътека на предположенията, че другият ще осъзнае какво ви причинява, кажете му го. Ако си изцапате неусетно бузата, ви трябва огледало, за да видите това и да се измиете. Бъдете огледало на другия. Но не криво, не свръх, не садистично или мазохистично, а точно право огледало. Да очертая здравословни граници НЕ означава, че ще променя другия, защото човек се променя само ако сам реши да го направи, но означава, че ще спра да допускам раняващо ме поведение или думи. Добрите граници означават добра самооценка. А адекватната самооценка изключва проявите на садизъм или мазохизъм.
Проблемът с изразяването на гнева е масов. Ако чувствате нужда да работите върху регулацията и адекватното изразяване на емоциите си, в частност гнева, можете да потърсите психолог.