Какво се случва, когато да речем Мария и Гергана – две различни деца, бъдат сравнявани. Сядат майката, бащата, бабата, дядото…няма значение кой и започват: Ти, Мария, ПАК си писала грозно. Виж Гергана как пише!
Аудио на публикацията можете да чуете ТУК.
Какво е несъзнателното послание към Мария? Мария, ти не ставаш! Мария, Гергана е по-добра, повече от теб. Какво приема детето? Аз не ставам, аз не струвам, аз не съм обичана…
Забравяме да оценяваме старанието! А ако такова липсва, не е това начинът да мотивираме детето.
С течение на времето, при непрекъснато сравняване, детето избира поведение на база убеждения най-често по два начина. В единия случай: „Ами няма смисъл тогава да го правя, така и така ще съм провал“. Така обезвластяваме децата си, демотивираме, подценяваме… Това правим де факто, ние ги подценяваме. Съответно когато моите първи богове в живота – мама и тати (близките роднини, присъстващи активно в живота ми) – ме подценяват, аз започвам автоматично сам да го правя, прилагам го към себе си, вярвам в това, че не струвам. Детето или спира да полага достатъчно усилия, щото решава, че каквото и да прави, Гергана винаги ще е повече от него, или в другия случай влага какво ли не, дава всичко от себе си, мачка се, пренебрегва съвсем други реални за възрастта и въобще за човека потребности, в името на това да стане по-добро от Гергана. И защо? За да получи одобрение и любов.
Ето ви условната любов. Аз ще те обичам само ако ти си еди-какъв си. Да, ок, знаем в родителските модели бащата е условната любов, ред, стабилност, структура, майката е тази, която трябва да има безусловна любов. Трудно се получава на практика, но всичко е в името на баланса.
Та във втория случай детето става перфекционист. Перфекционизъм не означава да се стремиш да правиш нещата идеално и съвършено. Перфекционизмът е заради другите, заради оценката на някой извън теб. Човекът, действащ по убеждението в перфекционизъм, всъщност не си дава право на никакви грешки (а пък ние главно от тях се учим), той не се радва и на успехите си, защото продължава да се сравнява. Ама не, то можеше още по-добре, можеше още повече. Щото еди-кой си го е направил по-добре. Ами да, направил го е по-добре. Защото може! А аз мога друго по-добре. Всички сме с различни заложби и различно развити!
Така НЕ учим децата си на нещо изключително важно. Да се сравняват главно със себе си: себе си преди и себе си сега. За да се чувства един човек пораснал, важен, значим, необходим, стойностен, той трябва да се сравнява само със себе си. Какво бях преди и какво можех преди, какво съм сега, какво мога и знам сега, какво правя сега! Ех, браво на мен!
Истината е, че винаги ще има някой в нещо (забележете) повече, или по-добър в нещо, по-млад, по-красив, по – умен в нещо, по-успял в нещо. Но В НЕЩО. А често така ги учим, че Мария вижда, че Гергана знае повече по математика, и автоматично приема, че едва ли не Гергана е по-добра във всичко – хало ефект (на база едно качество или умение решаваме, че човекът е едва ли не във всичко „златен“. Например затова, че е възпитан, значи, че е мил, жалостив, отзоваващ се. Да, ама не!) А всъщност Мария например се справя по-добре от Гергана в географията…
Още по-лошо е децата тенденциозно да бъдат сравнявани с родителите – ех, баща ти само шестици имаше (с невербално послание като описаното по-горе)! Ех, майка ти как правилно пише, а пък ти!… Едно е да мотивираме детето да полага повече старание, когато това е необходимо, друго е да го оценяваме и сравняваме, подкопавайки и без това крехката му увереност. Много по-градивно е при неуспех в нещо да попитаме детето как се чувства от този неуспех; какво според него е довело до неуспех; какво иска да направи, за да успее; а понякога и нужно ли е да успее точно тук. Да му покажем, че го обичаме с всичките му неуспехи, успехи, активност и пасивност, сили и слабости, само затова, че го има в живота ни. И да му помогнем при необходимост… (тук да не забравяме, че ако връзваме обувките му цял живот, то никога няма да се научи самичко).
За да не разбере някой погрешно, съвсем не прокламирам неолиберализма тип „оставете чавето да се развива както му харесва“. Говоря за съвсем различни неща.
Ние всички сме различни. Няма някой По и някой Под изцяло, ние просто сме РАЗЛИЧНИ. И послания от типа на „Ти можеш всичко! И то за 50 дни!“ (тип булевардна психология, която промива мозъците, че сме всеможещи и всесилни, което е абсолютно невярно, че и опасно), всъщност объркват реалността и ни изпълват с въздух под налягане (с илюзии за всемогъщество). И като решим, че тази творческа да речем натура трябва задължително да стане хирург, и после кабинетите ни се пълнят с нещастни хора…
Развивайте силните страни на децата си, удовлетворяващите ги, а другото до степен на необходимия житейски минимум. Така или иначе те сами ще пожелаят да опитат да развиват слабите си страни, когато това им е нужно. И няма лошо – нека опитат. Въпросът е да не е от позицията на „Не направя ли това, не науча ли това, аз ще съм без стойност“, защото тогава не спират, докато не се смажат. А е важно да знаем кога да спрем.
Различни сме откъм генетично наследство, различни сме откъм социален статус (не всяко семейство има средства за уроци по цигулка при виртуоз учител); различни сме откъм опитност, откъм родителски модели и възпитания и т.н.
Така че когато учите децата си на мотивация за постижения на цели, внимавайте със сравненията! Децата така или иначе сами имат потребност да се сравняват, да се съревновават, инстинктивно е заложено в нас като уж висши животни и в това не само че няма нищо лошо, но е и жизнено необходимо за стимулация на жизненото развитие и самоусъвършенстване. Въпросът е да не подкопаваме допълнително самоувереността и мотивацията им, прехвърляйки им неосъществените си амбиции чрез човешката си малоценна завист.
И да не забравяме, че каквото и да им приказваме, те всъщност учат чрез подражание и ни имитират, а приказване и личен пример нямат нищо общо.
Ако имате проблеми със самооценката, можете да изберете защитеното пространство, което създавам за вас в кабинета си или онлайн, в което да започнете истинска среща със себе си.