Не губете себе си в отношенията! Аз, Ти, Ние двамата и Ние двамата с децата са четири различни проявления на отношения.
Аудио можете да слушате ТУК.
Да видим как се зараждат кавгите, емоционалните изнудвания, заплахите, ревността, натиска и т.н. Да си поговорим честно за Аза в любовта, в отношенията, в секса и за тормоза върху другия, когато няма здрав АЗ.
Там, където в главата ми съществуваш само ТИ, мен ме няма, АЗът го нямам! Толкова съм вкопчен в теб, толкова не виждам себе си, до такава степен получавам стойност само от теб…, че мен ме няма. Без теб ме няма!
Когато ТИ не правиш нещо както аз искам, тоест когато не ми се подчиняваш (на неврозата), аз се гневя, защото съм уплашен/а, защото не мога без теб… Защо не мога без теб? Защото мен ме НЯМА! Моята стойност не идва от мен самия, а от теб.
Позната формула е, че когато агресията не се насочи навън, се превръща в автоагресия (насочена към себе си). А зад всяка агресия стои страх! Нещо в мен е заплашено – вярванията ми, оцеляването ми, очакванията ми, ценностите ми… Човек, обаче, често не си дава сметка какво е заплашено. Важно е да уточня, че под агресия нямам предвид само масовото схващане за кавги, крещене, обиди, а действие, заявяване, отстояване. И да не забравяме, че другият има правото да ви каже „НЕ“.
Тоест ако премълчавате, ако не си казвате (по възможност човешки, с уважение, но твърдост в границите), тази енергия остава във вас – автоагресия.
Какво се случва, когато искам да те притежавам, когато те виждам като обект, а не като субект, защото получавам стойност само от теб? Най-често притиснатият бяга, отдръпва се, агресира… Аз започвам да затягам още повече примката (контрола) върху него. Отношенията между нас стават все по-горчиви, ескалират в гняв, злоба, обвинения, самозащита и обясняване, докато се получи експлозия или имплозия.
Често двойките се отъждествяват с НИЕ, сякаш се сливат (поне се опитват, ама трудна работа). На практика, обаче – човек, преди да може да се свърже пълноценно с някой друг, трябва да се научи на полезна доза самодостатъчност. Забележете – свърже, а не слее! Ако аз не обичам себе си, не мога да обичам теб, просто защото НЕ познавам любовта!… Това е болезнено за осъзнаване. Тоест не „Аз не мога без теб!“, както казва Алгафари, а „Аз мога и без теб, просто с теб е по-хубаво“. В крайна сметка ние сме социални животни и имаме потребност да се споделяме! Тук е ключето – споделяме… Свържем, а не претопим. „Споделям“ означава аз и ти даваме заедно и изживяваме моменти заедно, и то е спонтанно, леко, ненасилствено, гледаме в една посока, но не губя себе си по този път. Харесваме това, което правим заедно. „Споделям“ не е аз непрекъснато да правя нещо въпреки мен, само и само на теб да ти е добре. Това е задължение и принуда, но не е споделяне!
Накратко – споделеността не е задължение, а взаимно желание и удоволствие. На онова другото му казват компромис или потискане. Живот без компромиси е невъзможен, но както във всичко останало, и тук трябва да има баланс. А и има положения, с които да се направи компромис е абсурдно и себеубийствено.
В една такава връзка, в която споделянето започва да се губи (ако въобще го е имало, а не е било умело прикрито задължение!) – НИЕ също започва да изчезва. Само че, както вече казах, ако АЗ и ТИ не ги е имало отпреди това…какво остава? Нищо. Не можете да изградите здраво НИЕ, ако преди това не е имало здраво АЗ и здраво ТИ. Две половинки не могат да направят едно цяло – само двама цели правят едно цяло. И то цяло, в което хората не се претапят, не изгубват себе си.
Какво е здраво АЗ? Граници, уважителност, съпричастност, липса на крайности, следване на лични цели и мечти, здрава социална среда, познаване на Сянката, допускане на уязвимост без страх и много, много още…
Например ако в хода на времето АЗ раста, променям се, обогатявам уменията и способността си за отношения, а ТИ не, НИЕ започваме да се разминаваме. Това не прави мен лош/а, или теб лош/а, това ни прави двама души с различни потребности, които вече говорят различен език и които нямат какво да си дадат и да споделят вече.
Да го кажем и по друг начин. В хода на живота в името на дълга много хора потискат своите естествени склонности, желания, потребности и т.н. Ако човек реши, че болката му е достатъчна и започне да се променя, той ще се развие със сигурност. В един момент, в който АЗ или ТИ започне да се учи на самодостатъчност, да открива себе си, желанията си, потребностите си, забравени или новооткрити, то другият често остава все така спрял, зависим, и не може сам. И започва да се бунтува, защото е уплашен: изнудвания, заплахи, тормоз, кавги, обвинения. И превръщаме другия познайте в какво? В жертва на домашно насилие, без значение от пола! Що? Щото ми бяга от контрола. Обаче всъщност знаете ли какво правите чрез този натиск върху другия? Ние знаем, че във всяка криза има потенциал за промяна и израстване. Така че ако сте в такава ситуация, не забравяйте, че това, което не ни убива, ни прави по-силни! Вие, ставайки насилници, дори под мека форма, всъщност правите партньора/ката по-силен/силна. Докато той/тя осъзнае границите си, заяви ги, и в един момент, като му стане твърде тясно, каже СТОП. И вие оставате да беснеете безпомощно, да заплашвате, да изнудвате, да проклинате, да обвинявате съдбата, комшията, правителството, кучето на съседа и всеки друг, освен да потърсите отговорността и в себе си. „Ама аз всичко правя заради теб“ . „Ама хубаво, ама аз НЕ искам това“ – ви отговаря другият (вие определено не знаете какво иска другия, освен ако не ви го каже, така че излиза, че не го правите заради другия, а заради собствените си невротични потребности)
Може да имате чанта, телефон, обувки и прочее вещи, но човешко същество НЕ можете да притежавате и никой в този свят не ви е длъжен за нищо след 18. Вие сами правите изборите си. Вие единствени носите отговорност за щастието и за живота си. Насилвайки другия, само го отблъсквате повече от себе си и или ще го смачкате, или го правите по-силен.
Накратко – тормозът над другия го отблъсква другия от вас още повече, но го прави и евентуално по-устойчив. Всяка жертва в един момент може да се превърне в насилник – по Карпман триъгълника ще получите бумеранг ефект. За което, разбира се, пак другият ще е „виновен“, щото себекритичност няма. Малко хора се обръщат към себе си и се питат „Къде е моята отговорност за реакцията на партньора“… Хората не са вещи, НЕ можете да ги притежавате, ако те не искат да бъдат притежавани (което пак е невротично, ама поне да си напаснете неврозите във връзката)
По отношение на ревността. Ако имате здраво АЗ, здраво ТИ, ще има и здраво НИЕ! В здрава връзка никой не може да пробие под никаква форма! Може да имате своите делнични проблеми, но те ще бъдат краткотрайни; ще се прибирате вкъщи ако не с нетърпение, то с чувство за предстоящо спокойствие; ще се наслаждавате на духа и тялото на другия, защото ще познавате и ще споделяте потребностите си (тук да ви напомня, дами, че мъжете не желаят пуританки в леглата си (преразгледайте си концепциите за секса); а на вас, господа, да напомня, че жената не иска хлапе до себе си – тя деца вече си има евентуално, нито иска непробиваема стена насреща си, неспособна на уязвимост от криворазбрана мачовщина). Да, понякога ще се поотдалечавате във връзката (не чакайте да е дълго), но ще работите двамата заедно, ще полагате усилия за НИЕ. Защото връзката е труд, тя не е даденост! И без честно споделяне на болката помежду ви и старание нищо няма да постигнете…
Ревността е израз на самоподценяване – малоценност. Страх. Илюзии, че ако другият изчезне, ще изчезна и аз. Аз съм лесно заменяем, аз не съм достатъчен… От там се ражда това собственическо чувство като компенсаторен механизъм, довело милиони хора до грозни и отвратителни сцени, до падения, до опити да девалидират (оплюят и опитат да омаловажат) другия в опит да пораснат в собствените си очи, да си повдигнат самочувствието на чужд гръб (да вметна, че тактиката е най-често неуспешна )… Ти си боклук, ти си лош/а, ти не ставаш… И абсолютно никакво значение няма дали ревността ви е оправдана, или не. Факт е, че се смятате за по-низш/а и заменяем/а. А тук пък е моментът да ви „успокоя“… истината е, че незаменими партньори няма. Е, има такива, които ще търсим в другите до края на живота си… Но това пък ще е травматизъм и неприемане на потока на живота и промяната. Това, че някой ще ви замени, не означава, че трябва да се подценявате, вие просто не можете да удовлетворите потребностите на другия. Не сте и непременно длъжен. Точка. (А най-вероятно и той не може да удовлетвори вашите потребности, но сте заслепени да го видите)
Но ако ви липсва самокритичност, себеизследване на проблемни поведения, характеристики и дефицити в самия себе си, по които да работите, вече сте с единия крак наш клиент или на фармацията. Защо? Защото при криза ако няма осъзнаване, няма себекритичност, то няма възможност за прозрение и промяна на светоусещането и от там на поведението (и обратното работи, де – като кучетата на Павлов), а от там – няма излизане от кризата по градивен и обогатяващ вас начин. Защото сте вече ригиден, твърд, заспал… Когато има АЗ, има граници. Когато АЗ-ът е фрагментиран – няма граници. И ставате жертви, ама не на другия, а на собствения си страх от промяна, или ставате насилници в изискванията към другия. Хора без граници са били Хитлер, Мусолини, Чаушеску… Азът е деформиран в илюзорно величие, отдолу, обаче, няма никой…
Накратко – ревността е плод на малоценност и израз на страх. Страх от загуба на нещо, което имам (върнете се на вещите и хората, обаче и преоценете какво всъщност можете да имате – май само себе си…) Хората са различни. В хода на времето потребностите на самоактуализиращия се човек се променят (въпреки че базовите присъстват винаги).
Вашият партньор не е шут и клоун, не е длъжен да ви забавлява и да ви търси развлечения. Това е задължение на АЗ, тоест на самия вас. Не може да притискате другия да осигурява вашия физически и емоционален комфорт (нали не сте му дете? Нали сте равноправни партньори?) Можете да имате претенции колкото пожелаете към него/нея, но за своето собствено щастие сте отговорни само вие самият/самата. Ако той/тя реши да споделя с вас преживявания – супер; ако не – имате избор да си го осигурите сам/а или с друг човек, себеподобен на вас, с когото да се споделяте.
Ние сме социални животни – имаме нужда от нови познанства; други хора; други гледни точки; от хоби, нещо лично свое; дейности, които ни карат да се чувстваме горди, важни, значими. Когато сложим всички яйца в една кошница и един от нас двамата не е стигнал това ниво на развитие – примерно се грижи единствено за домакинството, или ходи само на работа, няма свои приятели, нито хобита, нито лични мечти, това е човек, който е в редуцирана реалност, той няма здравата доза самодостатъчност и обикновено става зависим към партньора.
Накратко (или може би не съвсем) – колкото по-изолирани сте от обществото, толкова сте по-ограничени. И забележете, никой не ви принуждава за начина на живот, който сте избрали. „Той ще ме изостави. Няма да имам пари. Какво ще кажат хората…“ това са извинения, не причини. Хората са богатство и разнообразие. Всеки сам избира как да живее, за да се чувства добре. Ако не можете да споделите своя мироглед с другия и да бъдете споделени, и ако не можете да говорите честно за това и да правите дружно промени, да растете заедно в тази връзка, значи не сте един за друг.
Не можете да обичате някого, ако не обичате самия себе си. Защото просто не познавате любовта. Ако не следвате потребностите си, ако не умеете да поставяте и зачитате границите си, а и тези на другите, значи не се обичате достатъчно. А няма как да дадете другиму нещо, което не можете да дадете на себе си. Това, което нездравото АЗ и нездравото ТИ наричат любов, без да има здрава доза самодостатъчност, се нарича невротичност, зависимост и съзависимост, и каквито искате психологически термини си изберете – все ще са верни. Не можете да получите любов насила, ако тя вече си е отишла, ако потребностите са различни, ако връзката вече не обслужва и двамата партньори… Защото насилието води само до насилие. Нужна е отговорност. Децата не носят отговорност, зрелите индивиди носят или поне би трябвало. А човек отказва да поеме отговорност, защото не иска да се учи от този живот, по-удобно е да държи света длъжен на самия себе си, забравяйки, че егоцентризмът е стратегия за оцеляване на безпомощните пеленачета и че светът е тук много преди самия човек и /дай боже/ да бъде и много след него.