Здравейте, аз съм Нина Николова, психолог и психотерапевт в гр. Пазарджик. Днес искам да си поговорим за някои от най-важните причини и предпоставки за разпадане на връзката. Големите червени флагове!
Аудио на публикацията можете да чуете ТУК
Нямам претенции за изчерпателност, нито за подреждане по важност – това все пак е индивидуално, въпрос на ценности. Причините, които изреждам, са общовалидни. Тук говоря за интимната, партньорската връзка. Макар че някои от белезите са валидни и за приятелството като отношения.
1. Не прекарвате достатъчно качествено време заедно.
Какво имам предвид? Всички знаем разликата между качество и количество. Качествено време заедно означава да споделяме – да споделяме преживявания, да споделяме ситуации, да споделяме емоциите си, разговори, докосвания, задачи, отговорности…, да присъстваме изцяло във взаимоотношението – и емоционално, и физически.
Аз на дивана, ти на дивана. Ако в по-голямата част от времето ви вкъщи всеки е на телефона или компютъра, това е количество време, дори да сте на 50 см един от друг, но не е достатъчно качествено време заедно. Няма общуване и споделеност. Обикновено единият се чувства като лампион, част от интериора, удобен послушен неодушевен предмет. Това означава, че емоционалните нужди не са задоволени. Да, имаме различност и тук – един се задоволява с по-малко, друг с повече спрямо първия.
2. Куца ви интимността.
Интимността в аспекта не само на чистия секс и на телесните преживявания, макар че кожата е най-голямото ни сетиво, ние сме и тактилни същества. Дори нервната ни система е устроена по този начин – ако ни боднат, дърпаме ръката, бягаме, ако ни галят, стоим, защото ни е хубаво. Никой не бяга от хубавото. Когато страдат интимните ви отношения, много дълго преди това е стартирал срив в нещо друго – споделянето на емоциите, разбирането на другия, старанието, ангажираността и т.н. Да уточним: факт е, че истинската интимност означава не само две голи тела, които си правят нещо едно на друго. Истинската интимност означава и да споделяме и болката помежду си, да позволяваме и виждаме уязвимостта един на друг и да се чувстваме в безопасност от това. Да не мерим всяка дума, която ще кажем; да не ходим постоянно на пръсти около другия и т.н.
3. В грижите към другия не той е важен, а вие.
Кой всъщност искате да зарадвате – себе си или другия? Полагаме старание във връзката не толкова заради другия и неговите желания, а заради нас самите. За човек с чук всичко е пирон. Какво имам предвид – аз ще вържа кънките, ще се юрна да правя нещо за теб без не само да съм помислил, ами и не съм те попитал дали ти имаш нужда точно от това в момента. Понякога или често ще настоявам, че имаш нужда точно от това, което ти предлагам и се цупя, ако ти не го искаш. Ако неколкократно вие споделяте вашите потребности, нужди, комуникирате ги към партньора, но той продължава да прави само нещата, които той смята, че вие искате, нещата вървят накриво.
Да, важно е да отбележим, че всеки един от нас разполага с различен ресурс, с различни умения, имаме дори различно виждане за нещата, но връзката е работа като всяка друга. Трябва да има старание и от двете страни – развитие и от двете страни; чуваемост. Ние сме променяеми същества, ние сме устроени да се учим, да развиваме. Само така можем да градим. Така че можете да развиете умения, които всъщност са ви пропуск, които ви затрудняват, които ви плашат… За да можете да се стараете адекватно във връзката. Защото ако старанието е само когато другият най-сетне ви вдигне скандал след куп опити за чуваемост, във вас се задействат някакви страхове, стараете се седмица-две и после старата песен на нов глас – това е черта на нарцисиста – пуска кукичката точно тогава, когато сте на предела на търпението си, след което, когато за кой ли път налапате въдицата, отново си прави каквото си иска.
4. Предполагаме какво иска другия.
Предполагаме какво си мисли другия. Предполагаме, че нещо би го зарадвало, че нещо би го ядосало… На практика в нашата професия учим хората да не предполагат, а да проверяват тая реалност. Питайте, задавайте въпроси. Какво точно имаше предвид? Какво мислиш за? Как се почувства от това? Какво би направил, казал, ако? Какво искаш да? От какво имаш нужда?… и т.н. Факт е, че ако изсипете кафето във врата на партньора си, ще го нараните. Факт е обаче и че ако сте предлагали разходка и системно ви е отказвано, ще решите, че няма смисъл да питате, тоест ще останете да разчитате на опита си – питам ли за това, ще ми бъде отказано отново. И спираме да питаме, за да се предпазим от нараняване. Тогава пък отиваме на белег 3 и липсата на старание и развитие. Хората не са врачки. Е, хубаво е, когато някой предусети и някоя наша потребност, но не трябва да разчитаме непрекъснато на това. Важното е обаче и да питаме, не да чакаме „някой да си казва все сам“. Наричаме го ангажираност, наричаме го интерес към другия.
Всички ние сме специфично чувствителни, ние сме продукт на нашите гени, на нашето възпитание, на нашите житейски травми – всяка една от нашите житейски травми формира в нас начин на мислене и на светоусещане, който начин е различен от този на другия. Ние сме различни! Същото се получава и в кабинетите – казват ни: ти знаеш какво си мисля. Отговарям: не, не знам, аз съм психолог, не съм врачка. Защото когато предполагаме, ние всъщност очакваме определени реакции и поведение, но го мерим по нашето си, по това, което ние знаем и умеем, но другият си е друг. Това, че ние бихме реагирали така при тази ситуация, че ние бихме си помислили нещо в тази ситуация, не означава, че другият ще постъпи по същия начин. Също знаем, че който има много очаквания, стига до много разочарования. Дали надценява другия, дали го подценява, дали изкривява реалността тоест…това няма особено значение. Факт е, че всички ние имаме различни нужди в различни моменти.
Тук е много важно да отбележа нещо, което срещам много често – хората казват: аз съм такъв, аз съм такава. Ок, няма лошо. Въпрос на идентичност. Само че идентичността се ПРОМЕНЯ в хода на времето, нарича се адаптация… Та на 2 ти едва си сдържал телесните си нужди, още си се учил да ги овладяваш. Пък сега си на 20, 30 и т.н. Очевидно не си такъв, такава. Очевидно си се променил. Тоест ти се променяш. Всичко е въпрос на мотивация. Ако желаете да ви приемат такива, каквито сте в контекста на това, което казах – „аз съм такъв, такава и край“, то това е позволено да кажем до 3 годишна възраст, когато е времето за безусловната любов, когато си малък и нямаш какво още да дадеш, а можеш главно да получаваш. От там нататък вече не си малък, животът е условие, движение, промени… и изисква социалния феномен реципрочност, даване и получаване, и ние трябва да се променяме, да развиваме умения, да израстваме, иначе, моля, останете си деца и търсете майките си, а не жена, не мъж, не партньор, с който да опитвате да лекувате детските си травми. Ще съм на 30 и ще чакам да ме приемат такъв, какъвто съм. Ама знам ли какъв съм? Знам ли адекватен ли съм на това, което животът изисква от мен?
В този ред на мисли важно е да се оглеждаме и навън, в другите. Знаем какво е Гаусова крива, „камбаната“. В средата в най-широката част, там има най-много хора. Някога в университетите така ни обясняваха, без цензура – има пет процента идиоти, пет процента гении и останалата част сме в средностатистическата норма. Хубаво е да се оглеждаме в нашите приятели, в другите хора. Тоест трябва да прекарваме време с хора, да наблюдаваме какво правят, как се държат, как се променят, какви са техните затруднения, как се справят и т.н. И да съпоставяме това и по себе си. За да видим къде се намираме ние в реалността. Защото най-лесно е когато си сам, когато се оглеждаш само в ограничеността си, в илюзиите на кривото огледало (никой не си вижда сам ушите), когато сверката ти за реалността е само тик-ток, новините, натруфената идеалистична бонбоненост на сапунките и т.н., да загубиш адекватност в аспекта на това къде стоиш, колко си адекватен спрямо изискванията на живота… И тогава „аз съм такъв“, „аз съм такава“ е изкривена себепредстава, която всъщност те обрича на самота или неадекватна връзка, прави те ранен и горделив в опит да защитиш своя чук, когато животът изисква от теб отвертка…
5. Гаслайтваме другия
– караме го да се съмнява в собствения си ум, вярвания, ценностите си. Подкопаваме увереността му. Най-често се изразява в „Ама не съм казал/а това. Не си разбрал/а. Не е вярно. Това са глупости. Оправяй се, няма такова нещо. Ти добре ли си изобщо? Стига с твоите филми. Пак си измисляш и т.н.“ Недоразумения винаги могат да възникнат. Но когато това поведение от партньора се превръща в тенденция, в някакъв момент ще видите бягството от отговорност на партньора, малоценността му/й, скрита под правота, самовеличие и омаловажаването на собствените ви думи и преживявания. Ще започнете да се съмнявате в себе си и здравия си разум. Червен флаг, огромен!
6. Нямате личен живот,
нямате свои приятели, свои цели, хобита, интереси, занимания. И ползвате партньора да запълва вашите дефицити. Тоест той да ви е бавачка, да ви е шут, да ви е клоун, да ви е майка, да ви е баща, да ви е мъж/жена, любовник/ца, да ви е приятелка за клюкарстване и т.н. Не става! Когато нямаме свой личен живот, прехвърляме всички тези потребности и нужди върху другия и го държим длъжен да ги удовлетворява. Това е огромна тежест и една от много главните причини за разпадане на отношенията. Но ако имате и свой личен живот, то това съвсем не отменя необходимостта от общи, споделени преживявания, хобита, развлечения, тоест качественото време, за което говорих. Аз, Ти и Ние са три различни неща и дължим на всяко от тях адекватно количество и качество внимание.
Тоест не е извинение, когато аз системно (!) не желая да правя неща с теб, да преживявам неща с теб и да хвърлям топката върху теб, обвинявайки те, че нямаш личен живот и искаш прекалено много от мен, докато аз си имам личен живот. Ако аз си имам личен живот, но не желая да прекарвам достатъчно качествено време с теб, това е вече друга бира, друга голяма тема.
7. Строгото, крайно разделение на отговорностите.
Аз ще нося парите вкъщи, ти ще правиш всичко останало. Много често, изключително често чувам двойките как спорят – „добре, аз цял ден съм на работа, ти какво толкова правиш вкъщи!?“ Само човек, който не е вършил системно работата на другия, може да я подценява и омаловажава. Но понеже дори да обърнете на сто процента ролите, пак ще се получи същото, пак ще е крайно разделение, то адекватното поведение тук е да си споделяте ролите.
Непрекъснато чувам жени, които казват – той ми помага. Ако той ми помага, това означава, че все пак аз върша главната част от домакинството. Нищо, че и тя ходи на работа. Не стават така нещата. Трябва да има споделеност. 21 век общо взето всички работим. Няма работа, която да не е важна и уморителна. Тук често чувам кавгите: „Да, бе, лесно ти е на теб…нали си цял ден на бюро!“ Тя/той може да е цял ден на бюро, ама мозъкът хаби към 25 процента от енергията… Психичното натоварване си е натоварване, често и много по-натоварващо. Така че споделяйте задълженията. Ако аз ще напазарувам, ти ще оправиш съдовете. Ако аз ще сготвя, ти обели картофите. И тем подобни „махленски примери“, както казвате много от вас, като дойдете в кабинетите. Само че знаем, че дребните камъчета обръщат колата – така че битовизмите са много важни, защото са огромна част от нашето ежедневие. Не подценявайте и гледането на децата като труд, особено когато са малки. Една жена в майчинство Е на работа, често 24/7! Децата имат нужда и от двамата родители – качествено – не количествено време. Може да е час или половин на ден, но да присъстваме изцяло в процеса на време с детето. И майката, и бащата. Стават много поразии, когато възпитанието и играта, времето с децата е прехвърлено само на единия партньор.
8. Да решаваме проблем или просто искаме да споделяме.
Мъжкият пол е целево ориентиран, рационален. Като цяло. Когато един мъж чуе някаква информация и я приеме за проблем, той автоматично започва да търси решение как да реши проблема. Това може да му отнеме и време. Ние, жените, като по-емоционални същества, понякога имаме нужда просто да споделим, на човешки език да се пооплачем, да помрънкаме – нормално е! Въпросът е, че когато просто споделяте често-често към партньорите си от мъжки пол, те започват да търсят решение, докато вие имате най-вероятно нужда да изливате, да говорите, да не поемате отговорност за решение, а понякога дори чистото женско клюкарстване мъжът възприема като проблем, на който той трябва да намери решение. И вие стоите, чакате просто някаква реакция, коментар, съчувствие, а неговият мозък щрака в сто посоки. И вие, дами, често приемате това за неангажираност или блокаж. В един момент обаче твърде честият емоционален излив натоварва партньора, особено ако драмите са тип „счупен маникюр“. Не омаловажавам женския стремеж към споделяне, просто то има и своята натоварваща крайност. Затова, когато имате нужда просто от изливане, изкарване на напрежението, направете го с приятелите си, а ако е партньора ви – улеснете го – можете да му кажете – няма нужда да решаваш мой проблем, просто искам да ти споделя, имам нужда само да ме изслушаш, да си тук до мен. Това само по себе си, мъже, е много добра подкрепа. Дори и мълчаливо, адекватното присъствие е лечебно. Още повече не е нужно да решавате проблеми, които често не са ваши общи. Всъщност това е и терапевтично за вашата партньорка – изказвайки на глас пред някого нещата, подреждайки мислите си, тя често сама намира решение. Напомням и да не превръщаме партньорите си в най-добрата си приятелка. Така че изслушвайте, съчувствайте (ако сте развили онази прекрасна частица женска енергия, която здравият мъж трябва да има), можете да предложите помощ, но не търсете директно решения, ако не ви помолят за това.
9. Следваща причина, в аспекта на това, което казах за старанието – че трябва да е от двете страни. Приемайки се за даденост в хода на времето на връзката ние спираме да се стараем, да се ухажваме, съблазняваме, да се грижим и за вида си, и за здравето си, за тялото си. Много често чувам – той не ме желае. Мъжът казва – как да те желая, цял ден ходиш с едни раздърпани халати из къщи, седиш само в кухнята и пред сериалите… Да не забравяме, че е двустранно, защото звучи различно, ако това е казано от човек с продрана пижама, която носи две седмици вече и не се е къпал от вчера. Ако тя не те желае, може би е твърде уморена да те отглежда на дивана, но по-вероятно е ти съвсем да не разбираш и да не валидираш чувствата й. Ако той не те желае, вероятно си пренебрегнала някоя от женските роли, които трябва да владееш (най-важните от които са момиченце, любовница, кралица, стопанка) Не се ухажвате, не се съблазнявате, не си благодарите, не си правите комплименти, не си казвате колко се гордеете един с друг и т.н. Освен тактилни, тоест да имаме нужда от допир, ние сме и зрителни, и слухови същества. През всички тези канали навлизат информация и стимули, съществено важни за усещането на споделеност.
10. Прекалената ревност и контрол.
Вкопчването в другия описах и по-горе. Твърде малоценният човек, без свой личен живот, цели и адекватна социална среда, вярва, че е лесно заменяем, от там и много ревнив и притежателен. „Къде ще ходиш, какво ще правиш, какво прави, това защо е така, онова защо; кога ще се прибереш; пак ли ще излизаш с тези; те по-важни ли са от мен…“ Влудяващо е. Обсебващо е. „Свободата, Санчо…“
Много често се случва и двойката да изпадне в отношения тип – не те искам, ама на друг не те давам. Или те искам, ама без да се старая, „аз нали си знам, че те обичам…“ Един от стълбовете въобще на успешната връзка е доверието и свободата. То е и висше човешко право. Какво означава това? Означава, че и двамата партньори трябва да са наясно, че във всеки един момент единият може да си тръгне и има правото да си тръгне. Ама много трудно си тръгваме, ако ни е хубаво, нали? Пак стигаме до старанието. Никой няма право да ограничава свободата на другия. Ако дадената на другия свобода бъде използвана по начин, по който това нарушава личните човешки ценности на единия партньор, всеки е свободен да прекрати такъв тип отношения. Макар че е хубаво първо човек да си преразгледа ценностите. Защото пак казвам, ние сме различни, ние живеем според това, в което вярваме и сме убедени, тоест нашите ценности. Но тези ценности имат свойството да бъдат често изкривени и ограничаващи нас самите. За мен ако е ценност ти да се прибираш до 20ч, щото така пише в някоя „мъдра“ книга, докато аз мога да не се прибирам по цели нощи, нали се сещате… Та преди да решите, че сте прави, огледайте се в други хора, а най-добре потърсете професионална помощ. А изкривени убеждения колкото искате срещаме… Както казваше д-р Кацаров – „лекувам възпалено въображение“.
11. Бягате от трудни разговори. Не разговаряте за проблемите.
Не разговаряте за недоразуменията, които възникват съвсем нормално във всяка една връзка. И забележете иронията, тези проблеми често възникват именно поради неадекватна комуникация. Колкото повече не говорим за нещо, което носи дискомфорт, толкова по-голям проблем става в бъдеще. Добре е да отбележим, че мъжете по принцип имат нужда от повече време, за да рационализират нещата, да търсят логиката във всяко измерение. Така че не притискайте партньора си да взима решение да разговаря в моменти, в които той не е готов или го заливате с емоционална вълнà, въпреки че огорчението може да ви накара да бъдете по-настоятелни. Това, обаче, не трябва да е повод за бягство от тези разговори в аспекта господинът да замаже нещата, а вечерта да си търси секса. Връзки, в които системните кавги завършват само със сдобряване вечер в леглото, няма да изкарат дълго.
Или на другия ден, или на по-следващия партньорът приема щраусовата политика – главата в земята, задникът на повърхността – тип „нищо не се е случило“. Така че търсете нормата в това кога да ги изговорите, но проблемите трябва да се изговорят. Тук можем отново да добавим и несподелянето на емоциите – стените, които хората изграждат поради стари травми (най-често в детството), възпитанието тип „какъв мъж си, ако цивриш“ и т.н. Никой не иска да живее със стена, поне ако е здрав психично. Никой не може да се свърже истински с партньора си, ако емоциите не се споделят. И така оставаме неспособни на истинска интимност.
В контекста на тази причина има един капан – когато разговаряме, повечето от нас всъщност искат да наложат своето мнение. Егото говори. Спираме да се чуваме. Ние говорим, просто за да убедим другия. Изчаквайки другия да се изкаже, нямаме търпение той да приключи, за да можем вече да наложим нашето. Тоест се фокусираме в това да го убедим в правотата си и спираме да го чуваме тоя човек насреща си. Съревнованието и борбата за надмощие между партньорите ви вкарва отново във вертикална връзка тип родител-дете. Ние сме различни, за да се допълваме в двойката, да сме равнопоставени (не еднакви!), а не за да напомпваме излишно егото си.
Имайте предвид, че в разговорите, колкото и да коментирате нещата, да ги анализирате, да ги споделяте… има моменти, в които няма как да сте на едно мнение. Това наричаме компромиси в отношенията. Въпросът е и тук да има равнопоставеност, да има реципрочност. Единият път аз ще направя компромис, другият път ти, но не непрекъснато само някой от нас… или непрекъснато за едно и също нещо само единият да прави компромис. Щото тук вече опираме до потребности. Ако непрекъснато единият от партньорите прави компромис с нещо свое като нужда и тази потребност му е много, много важна, то колкото и други неща да получава от партньора чрез компромис, те остават на заден план и човек остава огорчен. Фокусът е винаги в приоритетното.
12. Следваща причина – играете ролята на спасителя, жертвата или насилника във връзката, невротичният триъгълник на Карпман, а често прескачате от роля в роля. Хуквате да спасявате партньора/партньорката за щяло и нещяло. Едно е да помогнем да човека до себе си, когото обичаме, в трудни моменти. Трудните моменти могат и да бъдат с емоционална етиология!!! Не е нужно да съм до партньора само като е счупил крак и то само за да го питам иска ли да му купя супа, която да метна до леглото и да се изнеса от стаята…
Когато мълчи и преглъща, когато бяга от личната си отговорност за промяна и/или чака тази промяна да му бъде осигурена от партньора, човек се превръща в жертва. Аз съм жертва на света, съдбата, шефа, политиците и който и да било, а ти – ти трябва да си моя спасител или спасителка. Автоматично влизате в т.нар. вертикални отношения – в ролята на родител и дете. Що вертикални? Не че детето е подчинено, просто то получава повече, отколкото е способно и съзряло да дава. Партньорите бива да са в хоризонтални, равнопоставени отношения. Забележете равнопоставени, а не еднакви. Така че усетите ли се, че се пускате системно по Карпман триъгълника жертва-спасител-насилник, това е всичко друго освен зрели отношения. Ние не спасяваме нон-стоп другия, ние не го пращаме – отивай на терапия, отивай на лекар, отивай на не знам си къде, защото с „отивай на“ не става. Той човек сам като не иска, няма как. Та накрая става (по триъгълника на Карпман) „отивай по дяволите“ и ето как от спасители ставаме насилници. Което затвърждава позицията на другия да се изживява още повече като жертва (при това неблагодарна според нас). Дайте си това, от което вие имате нужда и избягвайте да влизате в такива връзки на зависимост и съзависимост. Не може да спасите никого, ако той сам не пожелае. Не можете и да насилите другия, поне не за дълго време. Както казва Алгафари – стига си се залъгвал, че друг някой ще те избави, в този живот или се учиш да плуваш, или се давиш. Помощта също има предел. Защото в опитите си да спасявате другия, всъщност накрая ще загубите себе си – това ние наричаме съзависимост. Да останете от съжаление също е невротичен опит да спасявате другия, на всичкото отгоре и го подценявате – смятате, че няма да се справи сам/а.
13. Не си позволявате да търсите помощ от другия.
Има три начина да удовлетворим потребностите си – през молба (нищо не мога да дам сега, но моля те, дай ми), през агресия (за категорично заявяване говоря, не за юмруци) и през реципрочност – дай, за да получиш. За всеки един от партньорите е важно да умее и да знае кога да потърси помощ от другия. Именно това е истинската интимност, за която говорих по-горе – да си позволиш без срам и страх да покажеш уязвимостта си. Никой не може всичко сам, затова се свързваме с други хора, за да се допълваме. За съжаление времената прокламират самодостатъчност. Да потърсиш помощ, да помолиш за помощ всъщност ти дава шанс за свързване с другия, истинско и човечно и не те прави слаб не за друго, а защото никой не е напълно силен. Освен това търсенето на помощ (физическа или емоционална) кара другия да се чувства важен и значим.
Тук я има и другата крайност – търсите помощ за абсолютно всичко. Което ни отвежда и до причина N6, ползвате другия за бавачка, родител, приятел, любовник, шут, клоун и т.н. Пълното бягство от отговорност често е скрито и под маската на мили „безпомощни“ очи… мхм.
14. Рядко или никога не се извинявате.
Поговорката „Хем виновен, хем голям“. Всички сме хора, всички грешим, волно или неволно. И го правим, забележете, ежедневно. Ежедневно грешим в отношенията си. Да се извиниш също е форма да покажеш уязвимост, но е и форма да покажеш на другия, че неговите чувства са ти важни, а не слабото ти его. Няма да задълбавам в психодинамичните причини на това поведение, само едно ще кажа – да се извиниш, ти дава шанс да се развиеш, да се промениш, да станеш повече от това, което си, особено ако не се харесваш:))) Дава ти шанс да се свържеш.
С две думи за финал. Не знам дали вече ви направи впечатление колко е важна емоционалната интелигентност за едни пълнокръвни партньорски отношения… Развивайте я!
Още полезни материали са достъпни в секциите Личностно развитие и Отношения.