Публикацията е доста емоционална, признавам. И провокирана от среща с двойка в кабинета…
Ако сте лишени от самокритичност и себерефлексия, уверявам ви, че няма да разберете много от текста… Или да поговорим честно за тормоза върху другия.
Аудио можете да слушате ТУК.
Едно ми е сърдечно-съдово днес и ще споделя малко лични размисли по тази много болна напоследък тема. АЗ, ТИ и НИЕ – това са 3 съвсем РАЗЛИЧНИ категории. Да си кажем истината преди всичко – там, където има само ТИ, мен ме няма, АЗът го нямам! Толкова съм вкопчен в теб, толкова не виждам себе си, до такава степен получавам стойност само от теб…, че мен ме няма.
Когато ТИ не правиш нещо както аз искам, тоест когато не ми се подчиняваш (на неврозата ), аз се гневя, защото съм уплашен/а, защото не мога без теб… Защо не мога без теб? Защото мен ме НЯМА! Моята стойност не идва от мен самия, а от теб.
Но реакциите са шаблонни. Зараждат се кавги, емоционални изнудвания, заплахи, ревности и т.н. Отношенията между партньорите стават все по-горчиви, ескалират в гняв, злоба, обвинения, докато се получи експлозия или имплозия.
Позната формула е, че когато агресията не се насочи навън, се превръща в автоагресия (насочена към себе си), и това е равно на депресия. А зад агресията стои страх! Важно е да уточня, че под агресия нямам предвид масовото схващане за кавги, крещене, обиди… Агресията означава действие. Да дъвчем храната е агресивен акт…
Тоест ако премълчавате, ако не си казвате (по възможност човешки, с уважение, но твърдост в границите), тази енергия остава във вас – автоагресия.
Накратко до тук – искам да те притежавам, защото получавам стойност само от теб. И ти като се опъваш като магаре на мост, аз избеснявам и започвам да затягам примката (контрола) върху теб.
Често двойките се отъждествяват с НИЕ, сякаш се сливат (поне се опитват, ама трудна работа). На практика, обаче – човек, преди да може да се свърже пълноценно с някой друг, трябва да се научи на самодостатъчност. Свърже, а не слее! Ако аз не обичам себе си, не мога да обичам теб, просто защото НЕ познавам любовта!… Това е болезнено за осъзнаване, като всяка истина. „Аз мога и без теб, просто с теб е по-приятно“ е моята (и не само) философия. В крайна сметка ние сме социални животни и имаме потребност да се споделяме! Тук е ключето – споделяме. „Споделям“ означава аз и ти даваме заедно и изживяваме моменти заедно, и то е спонтанно, леко, ненасилствено, гледаме в една посока. Харесваме това, което правим заедно. „Споделям“ не е аз правя нещо въпреки мен, само и само на теб да ти е добре. Това е задължение и принуда, но не е споделяне!
Накратко – споделеността не е задължение, а взаимно желание и удоволствие. На онова другото му казват компромис или потискане.
В една такава връзка, в която споделянето започва да се губи (ако въобще го е имало, а не е било умело прикрито задължение!) – НИЕ също започва да изчезва. Само че, както вече казах, ако АЗ и ТИ не ги е имало отпреди това…какво остава? Нищо. Не можете да изградите здраво НИЕ, ако преди това не е имало здраво АЗ и здраво ТИ.
Накратко – АКО в хода на времето АЗ раста, а ТИ не, или обратно, НИЕ започваме да се разминаваме по потребности. Това не прави мен лош/а, или теб лош/а, това ни прави двама души с различни потребности, които говорят различен език и които нямат какво да си дадат и да споделят вече.
В хода на живота в името на дълга много хора потискат своите естествени склонности, желания, потребности и т.н. Само че ние знаем, че хората се променят, най-често просто се откриват. (Не можеш да намериш нещо, което го нямаш. Би могъл да го наработиш в зависимост от потребностите си). В един момент, в който АЗ или ТИ започне да се учи на самодостатъчност, да открива себе си, желанията си, потребностите си, забравени или новооткрити, то другият често остава все така спрял, зависим, и не може сам. И започва да се бунтува, защото е уплашен: изнудвания, заплахи, тормоз, кавги, обвинения. И превръщаме другия познайте в какво? В жертва на домашно насилие, без значение от пола! Що? Щото ми бяга от контрола. Обаче всъщност знаете ли какво правите чрез този натиск върху другия? Ние знаем, че във всяка криза има потенциал за промяна и израстване. Така че ако сте в такава ситуация, не забравяйте, че това, което не ни убива, ни прави по-силни! Вие, насилници, всъщност правите партньора/ката по-силен/силна. Докато той/тя осъзнае границите си, заяви ги, и в един момент, като му стане твърде тясно, каже СТОП. И вие оставате да беснеете безпомощно, да заплашвате, да изнудвате, да проклинате, да обвинявате съдбата, комшията, правителството, кучето на съседа и всеки друг, освен ВАС. „Ама аз всичко правя заради теб“ . „Ама хубаво, ама аз НЕ искам това“ – ви отговаря другият (вие определено не знаете какво иска другия, освен ако не ви го каже, така че излиза, че не го правите заради другия, а заради собствените си невротични потребности)
Може да имате чанта, телефон, обувки и прочее вещи, но човешко същество НЕ можете да притежавате и никой в този свят не ви е виновен за нищо. ВИЕ сами правите изборите си. ВИЕ единствени носите отговорност за щастието и за живота си. Насилвайки другия, само го отблъсквате повече от себе си или го правите по-силен.
Накратко – тормозът над другия го отблъсква от вас още повече, но го прави и по-устойчив. Всяка жертва в един момент може да се превърне в насилник – ще получите бумеранг ефект. За което, разбира се, пак другият ще е „виновен“, щото себекритичност няма… Хората не са вещи, НЕ можете да ги притежавате, ако те не искат да бъдат притежавани. (което пак е невротично, ама поне да си напаснете неврозите във връзката)
По отношение на ревността. Ако имате здраво АЗ, здраво ТИ, ще има и здраво НИЕ! В здрава връзка никой не може да пробие под никаква форма! Може да имате своите делнични проблеми, но те ще бъдат краткотрайни; ще се прибирате вкъщи ако не с нетърпение, то с чувство за предстоящо спокойствие; ще се наслаждавате на духа и тялото на другия, защото ще познавате и ще споделяте потребностите си (тук да ви напомня, дами, че мъжете не желаят пуританки в леглата си (пооправете си концепциите за секса); а на вас, господа, да напомня, че жената не иска хлапе до себе си – тя деца вече си има евентуално, нито иска непробиваема стена). Да, понякога ще се поотдалечавате във връзката (не чакайте да е дълго), но ще работите двамата заедно, ще полагате усилия за НИЕ. Защото връзката е труд, тя не е даденост! И без споделяне на болката нищо няма да постигнете…
Ревността е израз на самоподценяване – малоценност. Аз съм лесно заменяем, аз не струвам… От там се ражда това собственическо чувство като компенсаторен механизъм, довело милиони хора до грозни и отвратителни сцени, до падения, до опити да девалидират (оплюят и опитат да омаловажат) другия в опит да пораснат в собствените си очи, да си повдигнат самочувствието на чужд гръб (да вметна, че тактиката е най-често неуспешна )… Ти си боклук, ти си лош/а, ти не ставаш… И абсолютно никакво значение няма дали ревността ви е оправдана, или не. Факт е, че се смятате за по-низш/а и заменяема. А тук пък е моментът да ви „успокоя“… истината е, че незаменими хора няма . Но това, че някой ще ви замени, не означава, че трябва да се подценявате, вие просто не можете да удовлетворите потребностите на другия. Не сте и непременно длъжен. Точка. (А най-вероятно и той не може да удовлетвори вашите потребности, но сте заслепени да го видите)
Но ако ви липсва самокритичност, себеизследване на проблемни поведения, характеристики и дефицити в самия себе си, по които да работите, вече сте с единия крак клиент на фармацията. Защо? Защото при криза ако няма осъзнаване, няма себекритичност, то няма възможност за прозрение и промяна на светоусещането и от там на поведението (и обратното работи, де – като кучетата на Павлов), а от там – няма излизане от кризата по градивен и обогатяващ вас начин. Защото сте вече ригиден, твърд, заспал… Когато има АЗ, има граници. Когато няма АЗ – няма граници. Хора без граници са били Хитлер, Мусолини, Чаушеску… Азът е деформиран в илюзорно величие, отдолу, обаче, няма никой…
Накратко – ревността е плод на малоценност и израз на страх. Страх от загуба на нещо, което имам (върнете се на вещите и хората, обаче и преоценете какво всъщност можете да имате – май само себе си…) Хората са различни. В хода на времето потребностите на самоактуализиращия се човек се променят (въпреки че базовите присъстват винаги). Всички ние сме заменяеми.
Вашият партньор не е шут и клоун, не е длъжен да ви забавлява и да ви търси развлечения. Това е задължение на АЗ, тоест на самия вас. Не може да притискате другия да осигурява вашия физически и емоционален комфорт (нали не сте му дете? Или сте? Ама се имате иначе за равноправен партньор?) Можете да имате претенции колкото пожелаете към него/нея, но за своето собствено щастие сте отговорни само вие самият/самата. Ако той/тя реши да споделя с вас преживявания – супер; ако не – имате избор да си го осигурите сам/а.
Ние сме социални животни – имаме нужда от нови познанства; други хора; други гледни точки; от хоби, нещо лично свое; дейности, които ни карат да се чувстваме горди, важни, значими. Когато сложим всички яйца в една кошница, АЗ или ТИ не е стигнал това ниво на развитие – примерно се грижи единствено за домакинството, или ходи само на работа, това е човек, който е в редуцирана реалност, кон с капаци на нашенски казано. Това е едностранчивост, която не обогатява.
Накратко (или може би не съвсем) – колкото по-изолирани сте от обществото, толкова сте по-ограничени. И забележете, никой не ви е карал да го правите, но ако вече сте го направили, носите лична отговорност са своя си избор. (Ако това не го разбирате, значи сте дете, защото само малките деца не разбират концепцията за отговорност, никой не ви принуждава за начина на живот, който сте избрали). Хората са богатство и разнообразие. Всеки сам избира как да живее, за да се чувства добре. Съдите и упреквате другия тогава, когато сте неспособни да се научите сами (или просто му завиждате). Дръжте се зряло, ако можете. Уверявам ви, ще получите различни резултати, защото никой не бяга от хубавото!
И за любовта на АЗ и ТИ. Не можете да обичате някого, ако не обичате самия себе си, а защо ли? Защото просто не познавате любовта. Ако сте с изявена малоценност, ако не умеете да поставяте и зачитате границите си, значи не се обичате достатъчно. А няма как да дадете другиму нещо, което не можете да дадете на себе си. Това, което нездравото АЗ и нездравото ТИ наричат любов, без да има самодостатъчност, се нарича невротичност, зависимост и съзависимост, и каквито искате модерни термини си изберете – все ще са верни Не можете да получите любов насила, ако тя вече си е отишла, ако потребностите са различни, ако връзката вече не обслужва и двамата партньори. Защото от насила… агресията ражда само агресия. А човек е толкова злобен, колкото е нещастен. А е нещастен, защото е малоценен и отказва да поеме отговорност за своето щастие. Отказва да поеме отговорност, защото не иска да се учи от този живот.
Накратко – тук няма нужда от накратко.